Масовият протест срещу президента и републиканците в САЩ показа, че политическата енергия, която два пъти изстреля Доналд Тръмп към Белия дом, вече може да работи и срещу него. Но президентът трудно ще се върне към традиционните политически методи, за да поправи щетите.

Може би е твърде рано – само дни след унизителния шамар, който получи на междинните избори, президентът Доналд Тръмп да гледа на случилото се от положителната страна. Но огромната вълна на отхвърляне, която заля него и Републиканската партия във вторник вечерта, съдържа и един скрит елемент на признание, от което той толкова силно се нуждае.

Повечето президенти просто се опитват да се ориентират във вече съществуващата политическа действителност на своето време и да се справят с нея по най-добрия възможен начин. Само малцина успяват да се превърнат в основните двигатели на нов исторически момент.

Тръмп обаче направи това два пъти.

Първия път той доминираше политическата епоха и създаде ново движение, което постигна успех. Направи го отново и при поражението. И двете движения породиха нови и изненадващи политически коалиции, обединени от общото си недоволство и от една-единствена мания – самия Тръмп. Едните искаха да го изстрелят към властта, а другите – със закъснение да ограничат тази власт. И отново всичко се върти около него.

Трудно е да се преувеличи мащабът и силата на вълната, която помете републиканците в някогашни техни крепости като Тексас, Охайо, Канзас и Южна Каролина. Във всеки от тези случаи има местни особености и специфични обстоятелства. Но обединяващата тема на 2026 г. е съвсем ясна: изключително разширен електорат на Демократическата партия, мобилизиран от противопоставянето срещу Тръмп и показните крайности на втория му мандат. Това е същата политическа енергия, която движението „Да направим Америка отново велика“ (MAGA) черпеше от Тръмп, когато през 2016 г. шокира политическия елит на двете партии, а през 2024 г. триумфално се върна на власт.

Силните емоции, които Тръмп предизвикваше и умело използваше в миналото, сега се превръщат в негов капан.

Тръмп е изправен пред политическа реалност, която сам създаде

Погледнато от една страна, новото и силно ограничено положение на президента, след като демократите спечелиха убедително и двете камари на Конгреса, не е нещо необичайно. Всеки президент с два мандата след Роналд Рейгън е получавал тежък удар на междинните избори – било то през първия или втория мандат.

Обичайната реакция на президентите в подобна ситуация включва самооценка, корекция на курса и политическо пренастройване. Именно това направи Бил Клинтън след огромната победа на републиканците през 1994 г. Барак Обама беше принуден да постъпи по същия начин след катастрофалното си поражение на междинните избори през 2010 г., а Джордж У. Буш – в разгара на продължителната и непопулярна война в Ирак през 2006 г.

Обикновено президентите се разделят с някои спорни назначения и предлагат на разочарованата общественост някаква версия на следното послание:

„Получихме сигнала ви – повярвайте ми, чухме ви“.

Предизвикателството пред Тръмп е, че той никога нямаше да стигне до президентския пост, нито да спечели втори мандат през 2024 г., след като загуби изборите през 2020 г., ако самоанализът и корекцията на собствените грешки бяха част от неговия политически характер. Още по-малко можем да очакваме от него да се подчини на традиционните очаквания във Вашингтон.

Така просто не се държат президенти, които изграждат политически движения около култа към собствената си личност.

В интервю за Wall Street Journal Тръмп заяви по адрес на министъра на отбраната Пийт Хегсет, когото мнозина и в двете партии смятат за един от най-вероятните кандидати за безцеремонно отстраняване:

„Всъщност мисля, че той е страхотен“.

В друго интервю, дадено в изборната нощ, Тръмп заяви, че ще работи с демократите, когато това е възможно, а когато не е – ще използва правото си на вето. Гласът му звучеше осезаемо по-приглушено, докато се опитваше да представи резултатите като нещо, което не заслужава особено внимание.

Само че тези резултати, меко казано, са огромен проблем за Тръмп. Именно затова той положи толкова усилия да предотврати подобен развой – включително чрез необичайните битки за прекрояване на избирателните райони по средата на десетилетието и изразходването на стотици милиони долари под негов политически контрол.

И няма нужда да уточняваме, че е изключително трудно да си представим как на 80-годишна възраст Тръмп най-сетне ще се подчини на традиционните политически методи, с които неговите предшественици са се опитвали да възстановят позициите си.

Политическата сила на Тръмп винаги е била изградена върху недоволството

И двете политически движения на Тръмп всъщност бяха създадени основно благодарение на силата на обществената реакция срещу съществуващото положение.

Преди около 12 години той се превърна в най-важното политическо лице за хората, които ненавиждаха Барак Обама, смятаха, че тяхната идентичност, ценности и препитание са застрашени от глобализацията, както и от икономическите и културните елити. Те споделяха убеждението на Тръмп, че американската изключителност и бъдещите перспективи на страната се размиват и пропиляват.

Тук възниква един въпрос към Тръмп и най-близките му съветници – въпрос, върху който историците вероятно ще разсъждават дълго.

След като познаваха до съвършенство зашеметяващата политическа сила на недоволството и обществената реакция и самите те се бяха възползвали от нея, не предполагаха ли, че същите тези сили могат да бъдат насочени и срещу тях?

Нима са смятали, че хората, които са разтревожени от войната с Иран, които помнят обещанието на Тръмп да намали инфлацията, които смятат, че Министерството на правосъдието не бива да бъде използвано за разчистване на личните сметки на президента с неговите противници, или които са възмутени от помпозните строителни проекти в негова чест, нямат политически начин да изразят недоволството си?

Дали са вярвали, че демократите са толкова отслабени след 2024 г., че вече не представляват реална алтернатива?

На някакво рационално ниво екипът на Тръмп със сигурност е осъзнавал опасностите. Но отличителната черта на политиката на Тръмп, поне до тази седмица е, че тя не се ръководи преди всичко от рационалното мислене. Много по-важна роля играят племенната психология, гневът, страхът, гордостта и инстинктът постоянно да се поставя въпросът: „От коя страна си?“.

Митът за непобедимия Тръмп започва да се разпада

Какво ще се случи с тази политическа психология оттук нататък?

Сред нещата, които Тръмп загуби във вторник, беше и ореолът на мистичност около себе си.

След изборите през 2024 г., които безспорно показаха, че тръмпизмът е истинско политическо движение, а не случайно явление, дори демократите започнаха да гледат на него като на човек, притежаващ някаква необяснима сила. Може би в техните очи той приличаше малко на Деймиън от филмовата поредица „Поличбата“.

Вероятно най-големият привърженик на тази мистична теория за властта беше самият Тръмп.

Това се виждаше през цялата 2026 г. – в призивите му към избирателите да се преструват, че и самият той участва в изборите, както и в опитите му да ги убеди, че ако произнесе достатъчно двучасови речи на митингите, отново ще успее да изненада и унижи политическия елит и медиите.

Срещу тази мистична представа обаче стоят прозаичните, макар и изумителни, факти от изборните данни: огромни промени в предпочитанията на почти всички групи избиратели.

Анализ на данните на New York Times оценява промяната в подкрепата на 15 процентни пункта в полза на демократите спрямо резултатите от 2024 г. При латиноамериканските избиратели промяната е цели 28 процентни пункта в полза на Демократическата партия.

Предстоят още много политически анализи, но няма никакво съмнение, че демократите нямаше да постигнат толкова силен резултат в Тексас – включително да изберат Джина Инохоса за губернатор вместо дългогодишния титуляр Грег Абът – без масова реакция сред латиноамериканските избиратели с легален статут срещу мащабната депортационна политика на Тръмп.

По същия начин демократите нямаше да спечелят сенаторско място в Южна Каролина и да се окажат близо до победа в оспорваната надпревара в Мисисипи, без масова мобилизация на чернокожите избиратели. Те са разтревожени както от усилията на Тръмп за прекрояване на избирателните райони, така и от решенията на Върховния съд, които отслабват мерките за защита на избирателните права, от които тази общност се е възползвала.

Тръмп носи пряка отговорност за две от загубите на републиканците в Сената.

Неговата лична намеса доведе до номинациите на Кен Пакстън в Тексас и Дарлийн Греъм в Южна Каролина. И двамата бяха слаби кандидати, макар и по различни причини, и в изборната нощ претърпяха поражение.

„Топката понякога отскача така“ – оправданието на президента

В интервюто си за Wall Street Journal Тръмп се представи като разочарован, но философски настроен наблюдател на изборните резултати. Според него изходът щял да бъде различен, ако лично той беше кандидат на тези избори.

„Понякога просто топката отскача така“, заяви президентът.

Тръмп обаче подценява собствената си роля в случилото се.

Той многократно призова избирателите да превърнат тези избори в референдум за самия него. И те го направиха.

Politico/превод: SafeNews