Съдът трябва да прецени не само колко от наложеното наказание е изтърпял осъденият, но и дали поведението му показва, че се е поправил. Това е същественият въпрос при условното предсрочно освобождаване, а решението трябва да бъде основано на всички доказателства по конкретното дело.

Това заяви професорът по наказателно право Пламен Панайотов в предаването „Офанзива с Любо Огнянов“ по повод решението за условно предсрочно освобождаване на Кристиан Николов, осъден на девет години затвор за катастрофата, при която загина журналистът Милен Цветков.

На 22 октомври Софийският градски съд постанови условно предсрочно освобождаване на Николов, който изтърпява присъдата си за катастрофата от 19 април 2020 г. Съдебният състав прие, че осъденият е дал достатъчно доказателства за своето поправяне.

Определението обаче беше оспорено както от Софийската градска прокуратура, така и от началника на Софийския затвор. Според прокуратурата няма категорични доказателства, че процесът на поправяне е завършил, а затворническата администрация настоява работата с Николов да продължи. Предстои Софийският апелативен съд да се произнесе по жалбите.

По данни на прокуратурата Николов е прекарал реално в затвора три години и три месеца. При изчисляването на изтърпяното наказание обаче се включват и периодите на предварително задържане, които законът приравнява към лишаване от свобода.

Две са основните предпоставки за предсрочно освобождаване

Панайотов обясни, че член 70 от Наказателния кодекс предвижда две основни условия за условно предсрочно освобождаване. Първото е осъденият фактически да е изтърпял поне половината от наложеното му наказание, а второто е да е дал доказателства за своето поправяне.

В случая с Николов, който има деветгодишна присъда, минималният срок е четири години и половина.

„Убеден съм, че няма как Софийският градски съд, независимо в какъв състав, да се произнесе, без да спази изрично посочените в член 70 от Наказателния кодекс предпоставки за предсрочно освобождаване. Едната е лицето фактически да е изтърпяло поне половината от наложеното му наказание лишаване от свобода. В конкретния случай това означава поне четири години и половина. Подчертавам – фактически изтърпени, ден за ден“, обясни юристът.

Той уточни, че при определянето на този срок се отчитат и периодите, през които лицето е било задържано преди влизането на присъдата в сила.

„Когато съгласно закона се приравняват срокове на предварително задържане, задържане под стража или домашен арест към изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, тези периоди също се отчитат при изчисляването на необходимата половина от присъдата. Убеден съм, че съдът е съобразил тези сметки. Аз не познавам доказателствата по конкретното дело, но тази предпоставка не е трудна за проверка“, посочи Панайотов.

Според него по-същественият и сложен въпрос е дали осъденият действително е показал промяна в поведението си и дали целите на наказанието са постигнати.

„По-интересен е въпросът за оценката на втората предпоставка, а именно дали осъденият е дал доказателства за своето поправяне. Тук вече съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по конкретното дело и да прецени дали те са достатъчни. Това не е въпрос само на аритметично изчисляване на изтърпяното наказание, а на съдебна преценка“, подчерта професорът.

Предсрочното освобождаване не заличава неизтърпяната присъда

Панайотов обърна внимание и на последиците от евентуалното условно предсрочно освобождаване. Той подчерта, че то не означава автоматично отпадане на остатъка от наказанието. Законът предвижда изпитателен срок, който е равен на неизтърпяната част от присъдата.

„Искам да изтъкна нещо много важно. Ако въобще се стигне до предсрочно освобождаване, а за това предстои произнасяне и на Софийския апелативен съд, съдът е длъжен да определи изпитателен срок в размер на неизтърпяната част от наложеното наказание лишаване от свобода“, обясни той.

Професорът даде пример с публично разпространените данни, според които към момента на постановяване на решението Николов е имал общо пет години и седем месеца изтърпяно наказание, ако се включат и признатите от закона периоди на задържане.

„Ако е вярно това, което се твърди в публичното пространство, че към момента съгласно закона са изтърпени пет години и седем месеца, това означава, че изпитателният срок ще бъде определен на три години и няколко месеца. В рамките на този период съдът може да постанови задължителни пробационни мерки, към които предсрочно освободеният трябва стриктно да се придържа“, поясни Панайотов.

При неспазване на наложените пробационни мерки или извършване на ново умишлено престъпление, за което се предвижда лишаване от свобода, законът допуска последици, включително осъденият да изтърпи неизтърпяната част от първоначалното наказание.

„Ако бъдат нарушени наложените пробационни мерки или ако лицето извърши ново умишлено престъпление, за което се предвижда лишаване от свобода, законът предвижда последици, включително изтърпяване на неизтърпяната част от наказанието. Затова условното предсрочно освобождаване не означава, че осъденият остава без задължения и контрол“, подчерта експертът.

„Задържането под стража не е наказание“

В разговора беше засегнат и случаят с Никола Бургазлиев, обвинен за тежкия инцидент с АТВ, при който загина жена, а детето ѝ пострада тежко. Поводът беше промяната на мярката му за неотклонение след продължителен престой в ареста.

Панайотов обясни, че продължителността на задържането под стража е ограничена от Наказателно-процесуалния кодекс и зависи от тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение.

Той акцентира върху разликата между мярката за неотклонение и наказанието, като припомни, че задържането има за цел да гарантира нормалното протичане на наказателното производство, а не да санкционира обвиняемия предварително.

„Според действащия Наказателно-процесуален кодекс, в зависимост от тежестта на престъплението, за което се поддържа обвинение, задържането под стража може да продължи до определен срок. Искам да подчертая нещо изключително важно – всяка мярка за неотклонение, включително най-тежката, не е вариант за наказване на лицето. Наказанието може да бъде наложено едва ако съдът го признае за виновно в извършването на съответното престъпление“, заяви професорът.

Риск от блокиране на ключови назначения в съдебната власт

Панайотов коментира и процедурата за избор на нов Висш съдебен съвет. В общото събрание на съдиите участват 21 допуснати кандидати, от които трябва да бъдат избрани шестима представители на професионалната квота.

Той изрази увереност, че съдиите и прокурорите ще изберат представители с необходимите професионални качества и почтеност. Основните му притеснения обаче са свързани с парламентарната квота и възможността Народното събрание да не успее да избере всичките си представители.

„Убеден съм, че колегите съдии, както и колегите прокурори, ще направят своя избор и ще се спрат на хора, които действително се отличават с високи професионални качества и се придържат към почтеността. Притесненията ми са свързани не толкова с избора на професионалната квота, колкото с възможността парламентът да излъчи само част от своите представители“, посочи той.

Според Панайотов непълното попълване на парламентарната квота може да създаде проблеми при вземането на важни кадрови решения, включително при избора на председател на Върховния административен съд и главен прокурор.

Той даде пример с хипотезата, при която парламентът избере само двама, трима или четирима от своите представители. При 11 членове, избрани от магистратските общности, и участието на председателя на Върховния касационен съд може да не бъде достигнато необходимото мнозинство от 17 гласа за избор на председател на ВАС.

„Представете си, че парламентът избере само двама, трима или четирима представители. При 11 избрани от магистратските общности и участието на председателя на Върховния касационен съд може да не се достигне необходимият брой от 17 гласа за избор на председател на Върховния административен съд. Освен това ще възникнат спорове дали такъв състав на Висшия съдебен съвет е достатъчно легитимен, за да пристъпи към избор на главен прокурор. Възможни са различни тълкувания и именно това ме притеснява“, коментира Панайотов.

Командироването се е превърнало в трамплин за кариерно израстване

Професорът обърна внимание и на практиката за продължително командироване на магистрати. По думите му първоначалната идея на този механизъм е била да се осигури временно преместване на съдия или прокурор при обективна необходимост, така че да не се затруднява правораздаването.

Според Панайотов обаче практиката се е отклонила от това предназначение и на места командироването се използва като средство за кариерно израстване.

„Командироването по класическото си разбиране трябва да бъде временно преместване на магистрат поради обективна необходимост от осъществяване на правораздаване. Вместо това то се превърна в своеобразен трамплин за израстване в по-горна съдебна инстанция. Очевидно този проблем трябва да бъде преодолян чрез промени в Закона за съдебната власт“, заяви той.

Огромен риск е години наред да имаме само временно изпълняващи функциите

Панайотов изрази резерви и към действащите правила за временно назначаване на ръководители на ключови съдебни институции. Според него ограничаването на срока за заемане на длъжността до шест месеца не решава проблема, ако няма ограничение за общия период, през който една институция може да бъде ръководена от временно изпълняващ функциите.

Той постави въпроса как един магистрат би могъл да организира работата на институцията, да се ориентира в проблемите ѝ и да предприеме необходимите управленски действия, когато не разполага със сигурност колко време ще остане на поста.

„Не мога да си представя кой колега, знаейки, че максималният срок, за който ще заема съответната длъжност, е шест месеца, ще успее да встъпи, да се ориентира в ситуацията, да прецени необходимостта от методически указания и да създаде добра атмосфера за работа, в която да няма основания за натиск върху магистратите. Още повече че законът допуска този срок да бъде прекратен и предсрочно с решение на Висшия съдебен съвет“, посочи той.

Според Панайотов проблемът е, че законът ограничава срока за конкретния временно изпълняващ функциите, но не и общата продължителност на временното управление на институцията.

„Рискът е огромен. Сроковете са въведени, за да ограничат възможността един и същи човек да заема продължително длъжността като временно изпълняващ функциите. Но не е ограничен общият период, през който институцията може да бъде управлявана по този начин. Вече години наред сме свидетели на подобна ситуация с поста на главния прокурор. Ако отново не се стигне до избор на парламентарната квота в новия Висш съдебен съвет, не мога да си представя колко още ще продължи това положение“, предупреди професорът.

Източник: NOVA NEWS