Наднича ли Путин зад старостилната църква?
Решението на съда да регистрира Българска старостилна православна църква предизвика обществени и политически реакции. Против решението и с ангажимент за законодателни промени реагираха президентът Румен Радев, лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов, служебният премиер Димитър Главчев и ръководството на БСП. В медиите се разгърна и дебат дали решението на съда е правилно и доколко позицията на Българската православна църква за монопол върху православното християнство на територията на България е юридически легитимна. В този дебат отново, от една страна, се постави въпросът за православието като вписана в Конституцията традиционна религия на България, а от друга – за разделението между църквата и светска власт.
Подобни новини и дебати са трудни за българския публичен разговор, защото често остават неразбрани нито причините, нито основанията, нито мотивациите им.
Върху най-семплата част от повърхността решението на съда очерта поредния спор между агитките на русофилите и русофобите, което е и най-комичната част от публичния дебат. Голяма част от русофобите застанаха на страната на съда и на старостилната църква, а русофилите вкупом подкрепиха Българската православна църква. Двете агитки вероятно не са се замисляли, че старостилците са издънка на руското православие, която е присадена по българските земи от белогвардейците след емиграцията им по време на болшевишката революция. Впрочем от средите на последните се ражда и идеологическата концепция на евразийството, която е формулирана в София в началото на 20-те години от Николай Трубецкой.
Именно тази концепция стои в основата на режима на Владимир Путин, срещу който русофобите отдават цялата си енергия.
В религиозно отношение самата старостилна църква пък е далеч по-радикална от Българската православна църква и от тази гледна точка едва ли би се харесала на либералните си защитници, ако последните имаха представа за какво става въпрос.
Разбира се, старостилците трудно биха могли да бъдат формулирани като заплаха за българското православие, за националната сигурност и за каквото и да било.
Това е малка религиозна общност, която точно поради по-радикалното си разбиране за религията е и достатъчно затворена, за да е в състояние да предизвика обществени катаклизми. Проблемът идва от травматичността, която българското общество има след разкола на православната ни църква от 90-те години, чиито измерения бяха не само религиозни и духовни, но и политически, светски и съдебни.
Категоричността на настоящия политически елит дава ясен сигнал, че подобна грешка по отношение на Българската православна църква няма да бъде допусната и нейното единство ще бъде гарантирано не само от духовниците, но и от светската власт.
Казвам това, защото в началото на 90-те години именно политическата светска власт беше в основата на разкола, като по това време правителството на СДС си позволи с решение на Министерския съвет да уволни Българския патриарх Максим и да го обяви за неканонично избран. Един от мотивите за действията на революционното правителство беше и това, че патриархът е сътрудничил на комунистическата власт. Впоследствие се оказа, че най-възторженият сътрудник на ДС в Светия синод е бил именно алтернативният „патриарх“ Пимен.
Казано накратко, тогавашната светска власт искаше да прокара либералнодемократични реформи в хилядолетната православна църква, с което предизвика сътресение, незапомнено нито по време на османската, нито по време на комунистическата власт.
Впрочем малко след избирането си за министър-председател комунистическият лидер Георги Димитров посещава Рилския манастир. Там държи реч, в която казва, че БКП се отнася с уважение към църквата, но тя трябва да стане народна – казано накратко, да служи не на Бога, а на народната власт. Малко по-късно самият манастир е превърнат в музей и функционира по този начин почти до падането на комунистическия режим. Въпреки репресиите срещу духовниците и църквата обаче комунистите, за разлика от радикализираните либерали от 90-те години, не успяха да предизвикат разкол. Затова и темата със съдебните решения по отношение на Православната църква по традиция се приема с тревожност.
Тук неизменно се появява и темата за разделението между светската и духовната власт.
За българските реалности тази тема е едно от най-неприятните и безсмислени клишета, което винаги се появява, за да разтовари какъвто и да бил разговор за православието от всякакъв смисъл. Това е така, защото защитниците на това разделение се държат, все едно се намират в революционна Франция, която се опитва да ограничи светската власт на Католическата църква. Трябва да бъде ясно, че в България православната църква никога не е доминирала светската власт и никога не е злоупотребявала с нея. Нещо повече, тя често е била обект на похищение от страна на светската власт, като примерите с правителството на СДС и Георги Димитров, които дадохме по-горе са само малка илюстрация на тези похищения.
Отделянето на църквата от държавата е проблем, който съществува единствено при католицизма и ранното протестантство, където папата или протестантският лидер Жан Калвин са упражнявали реална и тотална светска власт.
Именно от този свой опит просвещенският западен свят е извел концепцията си за разделение между светската и религиозната власт. Докато тази концепция е била извеждана обаче, настоящата Българска православна църква изобщо не е съществувала, а българските православни християни са се намирали под духовната власт на патриаршията в Константинопол и под светската власт на султана. Затова и разговорът за разделението между Българската православна църква и държавата е колкото без корен, толкова и без смисъл. Лично моето мнение е, че Православната църква не само не бива да бъде ограничавана, но и трябва да бъде компенсирана заради всички издевателства, които е понесла от страна на съвременната българска държава във времето на нейното съществуване през последните 145 години.
Колкото до самия съдебен казус, с който започнахме, то той сблъсква юридическото с каноничното виждане по въпроса.
Лично аз не бих обвинявал съдиите, че не познават канона, според който няма как да има две православни църкви на една територия. В случая очевидно законът и канонът се разминават и този проблем трябва да намери своето законодателно решение без излишен драматизъм, което да бъде в полза на православието.
Позицията в този коментар отразява личното мнение на автора и може да се различава от тази на SafeNews
