Ще се отвори ли „трети фронт“ в Източна Азия? В навечерието на новата година значителни опасения за запазването на международната стабилност предизвикаха перспективите за усложнения на ситуацията около Тайван след президентските избори там през януари. Беше прогнозирано, че ако привърженик на независимостта победи, Пекин може да започне инвазия на този остров и по този начин да отвори третото огнище на война на планетата след Украйна и Близкия изток. В бюджета на Пентагона за 2024 г. например 16 милиарда долара бяха предварително заделени за „ограничаване на морски претенции“ от страна на Китай, включително Тайванския пролив.
И въпреки че точно такъв човек, представител на Демократическата прогресивна партия Лай Чинг-те, стана президент на Тайван, континентален Китай не оправда тези прогнози, реагирайки спокойно на идването му на власт.
Всъщност там КНР получи опция, която доста я устройваше. Победителят в изборите от „Независимите“ получи само 40% от гласовете, губейки парламента от Гоминдан и неговите съюзници, които остават ориентирани към „общокитайска перспектива“. Така той няма реален мандат да обяви независимост.
Централната власт има възможност да се подготви по-добре за действия, чийто ред според нея все още не е дошъл. Китайските експерти, например, внимателно изучават опита на руската икономика в преодоляването на западните санкции, като го смятат за много поучителен.
Те обаче заключават, че тяхната икономика, поради зависимостта си от световните доставки, може да претърпи много по-големи щети, може би непоправими, под такъв натиск.
Пекин за пореден път хитро избегна устроения му капан, което обаче не означава неговото изчезване, а само ново удължаване на „тайванската игра” във времето.
Основната заплаха за дестабилизиране на региона остава желанието на САЩ да подкопаят възхода на Китай като основен геополитически противник на всяка цена. И тъй като Вашингтон няма достатъчно икономически лостове за това, той все повече се опитва да използва други инструменти.
По-конкретно, да отслаби Пекин, като го вплита в различни видове гранични конфликти по суша и море със съседите му, следвайки вече изпробвания модел по отношение на Русия.
САЩ вече пробваха ролята на „източноазиатска Украйна“ в Южна Корея, Япония и дори Виетнам, които доста успешно се възползват от американския интерес към тях, но също толкова успешно избягват почетната мисия на „острието на кръстоносния поход“ срещу Китай.
Сеул, който е в тясна военно-политическа зависимост от Вашингтон, се позовава например на факта, че не може да си позволи да действа на два фронта едновременно – срещу Пхенян и Пекин. Освен това Китай остава основният търговски партньор на Южна Корея. Усложненията в отношенията й с него са изпълнени със сериозни икономически проблеми за нея. Ето защо Белият дом се сблъсква с определени проблеми с участието на южнокорейците в различни антикитайски блокове като QUAD, въпреки че Сеул активно участва в съвместни маневри с американците, тъй като това укрепва отбранителната му способност.
Съвместни военни учения на САЩ и Южна Корея
Япония, също толкова зависима от Съединените щати във военно и политическо отношение, е изправена пред трудности от различен ред. Японското икономическо чудо не само свърши, но и страната е на ръба на пълен фалит. През първите два месеца на новата година промишленото производство падна с повече от 7% (в Китай се увеличи със същата сума), а производството на автомобили просто се срина – с 18,4%!
Китай буквално превзема всичко от нея. Но не е само той. Остаряла и потънала в блаженство, Япония отстъпва по динамика на почти всичките си съседи в региона. Япония вече е изпреварена от Германия по БВП и това далеч не е границата на нейния спад. Токио по инерция следва Вашингтон в неговите стратегически комбинации, но японците далеч не изострят отношенията с Китай, те все повече се фокусират върху вътрешните проблеми.
Доскоро Вашингтон гледаше почти с еуфория на появата на нов неочакван съюзник в „антикитайската кампания“ – Виетнам, който има доста спорни гранични и други проблеми в отношенията с КНР. Американците дори намериха за донякъде забавна перспективата да настроят тези два народа един срещу друг, като по този начин накажат и двамата за историческото им неподчинение към себе си.
Кулминацията беше декларацията на Ханой през 2023 г. за отношенията му със САЩ, които бяха достигнали най-високото стратегическо ниво заедно с Китай и Русия.
Чувстваше се раждането на „нов Киев“. Под американски надзор дори бяха подписани споразумения между Виетнам и Филипините за сътрудничество при отстояване на правата им в прилежащите морета.
Но след това последва размяна на визити на висши служители между Пекин и Ханой, подписване на различни важни споразумения между тях, които показаха, че въпреки непълното съвпадение на интересите им, нивото на виетнамско-китайското взаимодействие все още е много по-дълбоко от всичко които американците могат да предложат. А идеологически, за което последният по някаква причина дълго време си затваряше очите, виетнамците и китайците като цяло са „братя близнаци“.
Още в началото на март 2024 г. във Washington Post се появи виетнамски таен документ, очевидно изтекъл там от ЦРУ, от който излезе, че Ханой просто „залъгва“ Белия дом с надеждата да получи възможно най-много пари от то за собственото си развитие. Но той не е забравил никакви исторически обиди и не възнамерява да се откаже от никакви идеологически постулати, които не включват войната с Китай. След като прочете този документ, ентусиазмът на Вашингтон за Виетнам очевидно охладня.
На този фон САЩ имат друг фаворит в региона в нанасянето на „хиляда малки порязвания“ на Китай – Филипините.
До сравнително наскоро, при президента Дутерте, тази островна държава беше в челните редици на „антиимпериалистическата борба“. Но при новия президент Фердинанд Маркос младши, който очевидно дойде на власт с помощта на американците, векторът на политиката на Манила се промени в обратна посока. Той напълно умишлено тормози Китай, изпраща кораби в зоната си на контрол в Южнокитайско море, които дори в морето се държат на честна дума, организира съвместни маневри с американците, канейки ги отново да окупират най-големите американски военни бази в региона от древни времена като Кларк и Субик Бей.
В замяна Маркос получава значителни за местните стандарти суми. Икономическата ситуация на Филипините всъщност дори се засили донякъде. Но колко време? И не е ли твърде висока цената този временен, най-вече личен, просперитет да бъде въвлечен в конфронтация с регионалния лидер Китай, от чието сътрудничество, въпреки всичко, зависят преди всичко Филипините?
Иронията на съдбата е, че папата Маркос беше пометен навремето главно заради корупцията, свързана с Америка, която много лесно се отрече от него. Подобна следа ясно присъства и в сегашните схеми на „историческо сближаване” между Вашингтон и Манила.
Ще се повтори ли историята?
При по-големия Маркос неговият син, сегашният президент, например, оглави една от провинциите на страната на 20-годишна възраст, докато учи в университет в Съединените щати. Между другото, той и майка му бяха изправени пред арест в Съединените щати за нарушаване на съдебна заповед за изплащане на 353 милиона долара компенсации на жертвите на нарушения на човешките права по време на режима на Маркос-старши. Но засега, от гледна точка на американската Темида, той изплаща дълга си с „правилни политики“.
Разбира се, Филипините не са съперник на Китай и Белият дом очевидно е в низходяща траектория при избора на антикитайски съюзници в региона, но това не прави ситуацията в Източна Азия през 2024 г. по-спокойна. Като се има предвид слабостта на други ресурси за ограничаване на Китай, Съединените щати могат да разиграят нови конфликти тук, не само по отношение на Пекин, но също така, например, между КНДР и Южна Корея, за да, както правят навсякъде, да се възползват от хаоса, за да укрепят собствените си позиции.
Евентуалното завръщане на власт в САЩ в края на тази година от Доналд Тръмп, известен с ясно изразения си фокус върху „сдържането“ на Китай, също може да внесе допълнително напрежение в това пространство. В същото време обаче експертите му приписват умерения и далновиден подход към Пхенян и неговия лидер Ким Чен-ун. Ако новият потенциален ръководител на Белия дом успее да приложи подобен подход към Пекин, тогава най-лошият сценарий за развитие на ситуацията в региона през 2024 г. може да бъде избегнат.
Източник – Фонд стратегической культуры/Превод:SafeNews
Позицията в този коментар отразява личното мнение на автора и може да се различава от тази на SafeNews