Нов възродителен процес за храма „Св. Александър Невски“!? Ново напрежение между русофоби и русофили. Публикация на сочения за един от най-елитарните и задълбочени коментатори в медийното пространство към момента Тома Биков, публикува нов анализ. Този път той е на горещата тема от последните месеци, а именно дали храм-паметника „Св. Александър Невски“ да бъде преименуван на някой от българските светци. Ето какво пише Биков.
SafeNews публикува целия текст без редакторска намеса:
През седмицата българският патриарх Даниил даде интервю за БНР, в което заяви, че предложенията катедралата „Св. Александър Невски“ да промени името си на „Св. св. Кирил и Методий“ идват от нецърковни среди и от хора, които не познават църковния живот. Изявлението на патриарха предизвика поредната буря в чаша вода в либералните среди, чиито представители са сред най-активните поддръжници на смяната на името на катедралата.
В интервюто си патриарх Даниил обяснява нещо колкото очевидно, толкова и трудно за разбиране от светското и конюнктурно либерално мислене. Разказва, че името на св. Александър Невски е положено в основния камък на храма, като той е осветен с това име и става въпрос за християнско тайнство.
За да бъде разбран, патриархът твърди, че да се смени името на храма, е все едно да се смени името на човек.
Въпреки ясното обяснение редица активисти и либерални медии за пореден път нападнаха патриарха и го обвиниха в русофилия и във всичко, което конюнктурното им мислене не разбира и не понася. Той е виновен, защото не изпълнява желанията им и не е готов да загърби хилядолетните начала на църквата, за да я адаптира към изтичащото либерално време.
Разбира се, изправянето на св. св. Кирил и Методий срещу св. Александър Невски е опит за патриотична опаковка на акт, който е преди всичко конюнктурен. В главите на активистите по преименуването солунските братя са българи, а св. Александър Невски е руснак. За църквата обаче и тримата нямат националност, точно както самият Бог няма такава. Да не говорим, че ако разговорът трябва да се етнизира, то светите братя са византийски духовници, които изпълняват имперската мисия да приобщят към своята цивилизация варварите, които я заобикалят.
Подобен конюнктурен акт на преименуването на храм „Св. Александър Невски“ е извършен и през 1916 година. Тогава той е преименуван по повод Първата световна война, когато България воюва срещу Русия. През 1921 година обаче рожденото име на църквата е върнато и въпреки последвалите през 1944 и 1989 година революции, то е същото и до днес.
Спорът за името на най-голямата българска катедрала, който се води повече от 100 години, е симптом за няколко дълбоки проблема на българското общество. Първият е, че на църквата се гледа не като на жив организъм, а като на вкаменена инфраструктура, която по задължение трябва да обслужва държавната идеология.
Затова и на преименуването на един храм, пък бил той и най-големият, се гледа с лекотата, подобна на преименуването на определен булевард. Държавните похищения срещу Православната църква са толкова много, че едва ли биха могли да се изброят.
В следосвобожденския период, под вдъхновението на национализма, са правени редица опити църквата да бъде превърната много повече в българска, отколкото да остане християнска. Кметът на София по времето на Стефан Стамболов и бъдещ премиер Димитър Петков пък решава, че църквата „Св. София“, която днес е символ на столицата, пречи на създаването на европейски облик на града и решава да я разруши. Тя е спасена по чудо от жителите на София и от представителите на Православната църква, които и в онези години често са обявявани от конюнктурния елит за ретроградни и закостенели.
През 1947 година лидерът на комунистическата партия Георги Димитров обявява, че църквата трябва да стане народна.
С две думи да спре да се занимава със спасяване на души и да започне да обслужва доминиращата прогресивна идеология. За тази цел първо е направен опит тя да бъде физически прочистена от най-значимите си духовници като убития след литургия Неврокопски митрополит Борис, а след това да бъде превърната в музей. Не случайно самият храм „Св. Александър Невски“ е наречен и паметник, а криптата му е превърната в галерия. Така се случва и с Рилския манастир и с още много значими храмове и манастири.
По време на революцията след 1989 година пък патриарх Максим беше уволнен с решение на правителството, защото отказа църквата да се превърне в либерална.
Последва църковен разкол, при който радетелите за превръщането на църквата в революционен инструмент мечтаеха злополучният йеромонах Христофор Събев да заеме патриаршеския престол. От днешна гледна точка тези желания изглеждат точно толкова несъстоятелни, колкото несъстоятелни ще изглеждат след 20 години въжделенията на днешните либерали, които искат да организират възродителен процес спрямо един храм.
Вторият дълбок проблем на българското общество е непознаването на църковната логика и динамика. В интервюто си патриарх Даниил за пореден път призова да се въведе изучаване на религия в училищата. Това се случва на фона на светския образователен крах по отношение на възпитанието на подрастващите.
От 80 години насам българското образование е радикално секуларно и ако беше вярно, че този подход би трябвало да доведе обществото до успех, то този успех трябваше вече да е факт. Само че този успех не само не се вижда, а се наблюдава тотална ценностна деградация, която не е от днес и от вчера, а е от десетилетия.
Как точно ще се справим с агресията в училищата, с боевете на тийнейджъри в моловете и с все по-масовата употреба на наркотици, ако предложим още от същото? Отделно, ако беше изучавана религия в училищата, вероятно дори и онези, които искат да преименуват катедралата „Св. Александър Невски“, нямаше да са в неловкото положение да говорят глупости.
Третият дълбок проблем на обществото се корени в неразбирането му, че Православната църква не е нито католическа, нито протестантска. Тя никога не е била в позиция да доминира държавната власт, за да се нуждае от секуларен баланс, какъвто е случаят в западните общества.
Напротив, държавата на няколко пъти се е опитвала да доминира и дори да убие църквата, но така и тези нейни конюнктурни инстинкти не са постигали успех и тя е била принудена да се примири със съществуването на тази структура, която стои отвъд времето и неговите злободневни проблеми.
Опитът да се създаде изкуствено разделение между православна църква и държавата е глупост, защото православната църквата никога не е била противопоставена в същността си на светската власт. Нейната единствена претенция винаги е била да бъде оставена на спокойствие от светската власт. Затова и подражателното възприемане на западни модели по отношение на мястото на църквата в обществото и отношението между нея и държавата е преди всичко недоразумение с тежки последици.
Може би затова и една от най-важните реформи в българската образователна система, които най-после трябва да се случат, е да се въведе задължителен предмет по изучаване на религия и това да бъде направено с пълното съзнание, че ще е от полза за цялото общество. Дори и за онази негова част, която не е православна, а е либерална.
Автор: Тома Биков
Източник Филтър
Позицията в този коментар отразява личното мнение на автора и може да се различава от тази на SafeNews
