В продължение на месеци американският президент Доналд Тръмп е фиксиран върху Куба. Той отправя заплахи и налага допълнителни санкции на острова. Американските военни са извършили десетки полети за събиране на разузнавателна информация край бреговете през последните седмици, което предполага прелюдия към инвазия.

Кубинското правителство е заявило готовност да преговаря с администрацията на Тръмп по някои въпроси, като миграция, трафик на наркотици и възможности за инвестиции за кубински американци. Но суверенитетът на Куба не подлежи на обсъждане.

След интервю на кубинския президент Мигел Диас-Канел миналия месец, американската журналистка Кристен Уелкър сякаш е разбрала:

„Нищо не им се струва по-неприятно от идеята, че Съединените щати могат да казват на кубинското правителство кой трябва да го ръководи или какво трябва да прави, как трябва да управлява, защото това оспорва самата идея за суверенитет на страната“.

Тази американска мания за контролиране, влияние и принуждаване на Куба датира отдавна отпреди Тръмп и дори Студената война. Ето как президентът Теодор Рузвелт описва острова през 1906 г.:

„Толкова съм ядосан на тази проклета малка кубинска република, че бих искал да залича народа ѝ от лицето на земята. Всичко, което искахме от тях, беше да се държат добре, да бъдат проспериращи и щастливи, за да не се налага да се намесваме. И сега, ето, те започнаха напълно неоправдана и безсмислена революция“.

Разбирането на настоящата безизходица между двамата враждуващи съседи изисква да се погледне цялата тази историческа сага. Докато доктрината Монро от 1823 г. се стреми да установи господство на САЩ на целия американски континент, Куба винаги е била в особен фокус на вниманието на Вашингтон.

„Американизация“ на острова

От момента, в който 13-те американски колонии обявиха независимост от Великобритания, американците предположиха, че Куба ще стане част от съюза. Последователни американски администрации се стремяха да закупят, анексират или по друг начин да контролират Куба, твърдейки, че това е неизбежно поради законите на гравитацията и географията. Това се разглеждаше и като част от самопровъзгласила се „цивилизаторска мисия“.

Когато кубинците в крайна сметка победиха испанските си колониални господари през 1898 г., Съединените щати се намесиха и окупираха острова, за да осуетят неговата независимост.

По това време поне една трета от кубинците бяха бивши роби или от смесена раса. Американският губернатор на Куба Леонард Ууд твърдеше, че те не са готови за самоуправление.
Разбира се, САЩ, особено бившите южняци, които са били робовладелци, не искаха друго Хаити в съседство. Хаитянските роби бяха превзели контрола над островната си държава от французите в насилствен бунт през 1804 г., повтаряйки виковете на Френската революция за свобода, братство и равенство.

Американската военна окупация на Куба приключва през 1902 г. и Куба официално обявява независимост – макар и с клаузи. Те позволяват бъдеща намеса на САЩ, когато Вашингтон смята, че кубинският народ се нуждае от напътствия, което се оказва доста често.

В следващите десетилетия американските бизнес интереси проникват дълбоко във всеки сектор на кубинската икономика и имат пълно влияние върху кубинските правителства.

На културно ниво Куба бързо се „американизира“ чрез нова образователна система по американски стил. Пътуванията до острова също се увеличават. Популярният пътеводител на Тери за Куба уверява американските посетители през 20-те години на миналия век, че ще се чувстват като у дома си, защото „хиляди кубинци действат, мислят, говорят и изглеждат като американци“.

Мисията на Кастро

Всичко това се промени с възхода на Фидел Кастро.

По време на Кубинската революция, Кастро обяви през април 1959 г., че революционното правителство ще „кубанизира Куба“, тъй като кубинците подцениха всичко кубинско. Те бяха пропити с комплекс на съмнение в себе си пред лицето на огромното влияние на САЩ върху културата, политиката и икономиката на острова.

Американската журналистка Елизабет Съдърланд също отбеляза по това време, че кубинците страдат от „комплекс за културна малоценност, типичен за колонизираните народи“.

За северноамериканците обаче откровеното изявление на Кастро изглеждаше в най-добрия случай неблагодарност, а в най-лошия – обида. Както си спомня американският телевизионен водещ Уолтър Кронкайт:

„Възходът на Фидел Кастро в Куба беше ужасен шок за американския народ. Това доведе комунизма практически до нашите брегове. Куба беше курортна земя за американците. Ние я смятахме за част от Съединените щати“.

В основата на революционния проект на Куба е утвърждаването на суверенитета, независимостта и националната идентичност на страната. Целта е създаване на нова, обединена и социално справедлива кубинска нация, както е била замислена от нейния велик национален герой и поет Хосе Марти.

Така че за кубинците това е въпрос на история. За северноамериканците това е въпрос на самочувствие.

Когато администрацията на Барак Обама най-накрая възобнови отношенията си с Куба през 2014 г., се почувства сякаш се случва историческа промяна. САЩ може би най-накрая щяха да уважават кубинския суверенитет и щяха да се ангажират с Куба на равни начала.

Както президентът Барак Обама каза по онова време:

„Не е в интерес на Америка или на кубинския народ да се опитва да тласне Куба към колапс. Никога не можем да заличим историята между нас, но вярваме, че трябва да ви бъде дадена възможност да живеете с достойнство и самоопределение“.

Тръмп сега се върна към традиционния неоколониалистки възглед на Вашингтон за Куба, заявявайки, че може да прави каквото си поиска с острова. Може би е време да опита нов подход. Както показа зрелищният дебакъл на подкрепеното от САЩ нахлуване в Залива на прасетата преди 65 години, кубинците остават готови да защитават своята независимост и правото си да определят собственото си бъдеще.

The Conversation/превод: SafeNews