Водим битките по чехли, на три ракии и рядко по площадите. Михаил Билалов репетира във френска пиеса от Себастиен Тиери. Гледа я в Париж, отличната драматургия много му харесва и веднага се среща с агентката на автора, за да откупи правата. Постановката под режисурата на Лиза Шопова с участието и на Ирини Жамбонас трябва да излезе на 15 и 16 февруари със заглавието „Видеокомпомат“.

В Театро отсам канала с категоричен успех вървят както моноспекталът на Михаил Билалов „Бум-Бум: Еволюция на престъпното мислене“, така и вихрените представления с негово участие „Само не това име“ и „Моето мъжко момиче“.

Един от следващите му проекти е „Под прикритие“. Известният актьор, който преди повече от десет години се завърна от Франция заради спектакъла „Козата или коя е Силвия“ и крими сагата, отново ще бъде Джаро.

– Както се знае, „Под прикритие“ ще има продължение. Зрителите останахме учудени от смъртта на Джаро – актьор като вас не е за изпускане. Освен сценария, имаше ли друга причина за гибелта на героя ви, господин Билалов?

– Искате да ме питате дали Джаро е бил поръчан от някого извън сериала? Може и така да е. В киното персонажи изчезват или заради лоша драматургия, или за да направят живота на зрителите по-интересен, т.е в името на добрата драматургия. Да кажем, че в случая не беше нито едното, нито другото. Но това е стара история. Не гледам назад. Един човек наскоро ми каза, че много се дразни, когато на Джаро му казват Михаил Билалов. Това означава, че съм си свършил работата. Както й да е. Продължението идва. Може Джаро да се върне като дух, който не може да бъде спрян! Кой да знае.

– Мафиотът в „Бум-бум“ с краен сарказъм реди горчиви и тъжни истини за държавата, в която живеем. Съгласен ли сте с него?

– Не бих го изиграл иначе. Когато се роди този гангстер, идеята беше точно тази – някой, който да казва истината, без да му пука. Персонаж, който пет пари не дава за политическата коректност или „тревожната“ политическа обстановка в страната. И Ваня Николова го написа. Добрият хумор е като шут в задника на сериозното. Той прави неприятното да изглежда по-малко страшно, така че зрителите да чуят това, което им казваш, без да се страхуват за последствията. Примерът е с политиците, на които хората гледат като на някакви недосегаеми богове. По-рано в спектакъла се шегувах с Гешев. И къде е Гешев сега? Нямам идея. Ако осмееш нещо както трябва, всичко е наред, нали? Харесва ми да играя „Бум-бум“, защото е с много български текст, но не се занимава с битовизми, разчита на парадокса и самоиронията, а публиката не само се смее, но и започва да мисли. Това е магията на майсторския хумор. Той често води до социална промяна или поне до по-дълбоко осъзнаване на реалността.

– Какъв е вашият герой в пиесата, която репетирате в момента?

– Шеф на рекламна агенция. Той и съпругата му участват в много парадоксална история. Комедия на абсурда в съвременното ни общество, в което миналото не може да бъде забравено, защото отлежава записано от камерите. Пиесата е нова, играят я с голям успех във Франция, защото авторът й, Себастиен Тиери, не се е напъвал да пише тежко или важно, не се е опитвал да разгадае смисъла на живота. Той е направил нещо по-умно. Използвал е хумора, за да изкара на повърхността нашите съмнения, страхове и несигурности. „Видеокомпромат“ – запис, който се пуска, точно когато не си готов да го видиш. И именно това прави пиесата толкова добра. Искам обаче да предупредя публиката, която обича пиеси с много „известни“ на куп, че сме само с Ирини Жамбонас и… една изключително неизвестна горила.

– Какво ви дразни в спектаклите, които гледате у нас?

– Не се дразня, защото когато нещо не ме хваща, реагирам като типичен зрител – заспивам. Напоследък гледам представления на млади колеги. Те са още в периода на „Вижте ме какво мога“, но са ми по-интересни, защото откривам за себе си необработени камъни, които някой ден със сигурност ще блеснат.

– В чия полза са сравненията между представленията в София и Париж?

– И тук, и там има добри и лоши неща. Съществува само една малка разлика. Тук лошото може да се играе с години, а там лошото пада на първата седмица.

– В „Само не това име“ петима французи превръщат семейна вечеря в бойно поле на тежки политически различия. Петима българи биха ли направили същото?

– Пиесата, отличена с няколко награди „Молиер“, е световен хит и билетите за нея неслучайно свършват бързо. Темите са ни близки, а текстът е блестящ. Зрителите виждат как едно общество – френското, може да спори, без да си тегли ножа. Без да свърши в районното. Иначе разликата между петима французи и петима българи започва още от разбирането за самата вечеря. За французите тя е ритуал. За нас е обичайно събиране – и няма нужда от големи политически различия, за да стане напечено. Достатъчно е някой да каже, че тази година доматите не са като едно време и битката е вече в разгара си. Само че тези битки ние ги водим по чехли, на три ракии и рядко на площадите. Французите могат да се гордеят с много неща, но не и че са търпеливи. Грубо казано, Френската революция се ражда от дълбокия гняв, че кралят яде торти, докато народът гладува. В идентична ситуация у нас си казваме „Е, все някой трябва да ги яде тия торти, ма’а му стара“. Ако нещо ще се бута, ние не бутаме правителства. Ние бутаме стената в хола, за да го съединим с терасата. Френското просвещение се движи от сблъсъка на идеи между хора, които оформят мисленето на цяла епоха. Ние се борим за елементарна грамотност и за елементарни права. Трябва да оцеляваме, не да революционизираме. Затова и споровете ни са такива – хем искаме да кажем нещо високо, хем пък и да не ни чуят съседите.

– Но френските герои коментират и социалните разделения, докато у нас това надали би могло да се случи в масовия случай.

– Трудно ми е да си представя петима българи, които спорят за класа или привилегии. Даже и да живеем в голямо социално разделение, то не се обсъжда. Никой не иска да си каже, че е по-беден от другия. Ако единият е ходил в Дубай, съседът е ял поне дубайски шоколад. По тукашните земи и бедни, и богати се чувстват еднакво изиграни от общия враг – държавата. Така че всички на българска вечеря ще са на едно мнение: държавата е зле, добре че ракията е хубава. Накрая ще си тръгнат, като всеки тайно ще си мисли, че е бил най-умният на масата. Нещо, което не става точно така в „Само не това име“.

– Докъде стигнахме с робуването на политическата коректност?

– В нашата историческа изостаналост има и нещо хубаво. Например, че не ни е до политическа коректност. Това е купешки караконджул, създаден от глобалния елит, с когото не ни стига времето да се занимаваме, защото си имаме по-сериозни проблеми – нямаме магистрали, нито къде да паркираме. Във Франция и други страни в Европа, да не говорим за САЩ и Канада, политическата коректност обаче е още една тояга, с която да те бият по тиквата и да те държат в напрежение. Викат му „инструмент за социален контрол“. Когато говоря с дъщерите ми по тези теми, си давам сметка, че това е превърнато в изкуство. Изкуството да промиваш мозъци. Ако не внимаваш много, ще те обвинят като нищо в cultural appropriation. Помните случая в Англия, когато критикуваха ресторантите и готвачите, които не са от африкански или арабски произход – нямали право да приготвят храна, която не е традиционна за собствената им култура, защото това щяло да доведе до погрешен и непълноценен контекст. Само че аз съм живял и в други времена. Тогава нямахме право да говорим много-много за това и онова, за да не подкопаем идеологията. Да, де, но фактът, че не можеш да назовеш даден проблем, не означава, че не съществува.

– Изкуството също пада жертва.

– Киното пострада първо. Днес „Семейство Сопрано“ и „Двама мъже и половина“ нямаше как да бъдат измислени и заснети без розови лентички върху ревера на чичо Чарли и Тони Сопрано в знак на съпричастност към третия пол. Хуморът е напълно убит. Не можеш да се пошегуваш с нищо. Утре ще ида на вечеря в ресторант и ще ме е страх да кажа, че супата е пресолена, защото някой ще се почувства „лично атакуван“. А супата наистина е гадна, хора! Трябва да имате правото да го кажете.

– Научи ли се родната публика да цени хумора по ръба на бръснача или сетивата ни са закърнели сред истеричното всекидневие?

– Казвайки „публика“, трябва да знаете, че когато хората седнат в тъмната зала, общият коефициент на интелигентност скача с 25 пункта. Така че публиката винаги е умна, чувствителна, чува текста и реагира точно там, където трябва. Тя е много по-умна от нас. В „Моето мъжко момиче“, „Само не това име“ и „Бум-Бум“ зрителите мислят бързо, защото са концентрирани и изпитват удоволствие от ставащото на сцената. Не покриеш ли очакванията им, нямаш успех.

– Как събрахте смелост да се хвърлите без никого зад гърба във френския живот – никога не сте приличал на авантюрист?

– Преценката ви е грешна. Съветвам ви да внимавате повече с телефонните измамници. Беше си авантюра от най-чист вид. Когато заминах, бях с едно яке на раменете си, с една шапка на „Чикаго Булс“ и с един сак. Пътувах с автобус, пълен с такива като мен. В България по това време беше пълен мрак, а във Франция беше светло. Сега проблемът е, че няма къде да избягаме. Навсякъде стана едно и също. Ако има светлина, тя не е символ на надеждата, а на хипермаркета, отворен 24/7.

– Но останахте в Парижката консерватория само четири месеца. Толкова ли ви беше досадно там?

– Когато си дадеш сметка, че никой не те чака за големи роли във френския театър, че няма да играеш Сирано в „Комеди Франсез“, започваш да се оглеждаш за друго. При мен изтрезняването дойде, когато парите ми свършиха. Не съм си губил времето в наивни мечтания. Французите са доста консервативни и там нещата стоят така: ако не си изплакал на френски, трудно може да се наречеш френски актьор. Беше важно да имам професия, с която да се грижа за семейството ми тогава. И тъй като във Франция хората не гледат в дворовете си домати и краставици, а се радват на разновидностите на японския явор, записах ландшафтна архитектура.

Източник: filternews