Етикетът идва преди разговора, което го прави невъзможен
Погледнете колко много въпроси ни разделят днес – войната в Украйна, еврото, Европейският съюз, религията в училище, социалните плащания, кирилицата, търговските вериги. Списъкът е безкраен.
Различните позиции по тези теми са напълно естествени. Проблемът е друг: все по-често не спорим с аргументите на човека отсреща,аспредставата,коятопредварителносмесиизградилизанего. Ако подкрепяш едната позиция, значи си необразован, глупав или заблуден. Ако подкрепяш другата – си предател, родоотстъпник или войнолюбец. Етикетътидвапредиразговора.А все по-често изобщо го замества. И това отдавна излезе извън рамките на политиката.
Всички познаваме семейства, в коитополитикатаотдавнаезабраненанамасата, защото последният опит за диалог е завършил със скандал. Приятели, които са спрели да общуват заради изборните бюлетини. Съседи, които се гледат с подозрение, защото знаят кой за кого е гласувал.Всепо-честоограничавамесоциалнитесикръговедохора,чиитовъзгледиогледалноприличатнанашите. Така ни е по-спокойно. Не се ядосваме, не спорим и никога не поставяме под съмнение собствените си убеждения.
Само че така постепенногубимспособносттадачувамеразличнотомнение. А с времето – и желанието изобщо да го разберем.
Да легитимираш омразата, вместо да протягаш ръка
Политическитепартииактивноучастватвтозипроцес. Под натиска на най-радикалните си поддръжници те все по-често говорят по начин, който да затвърди омразата у своите, вместо да спечелят доверието на останалите.
Социалнитемрежидопълнителноускорихатазитоксичност – там възмущението, нападките и категоричните присъди получават трибуна, докато спокойният аргумент потъва. Пропагандатаиорганизиранитедезинформационникампаниисевъзползватименнооттазипукнатина.
Получава сеомагьосанкръг. Политическото противопоставяне се изостря, най-кресливите гласове започват да определят тона, а мнозинството от хората просто се отдръпва в апатия.
Да не забравяме защо съществува демокрацията
Когато на балотаж или на парламентарни избори гласуват под една трета от избирателите, това не означава просто безразличие. Числотоепредупреждение. Ако общественото внимание е съсредоточено почти изцяло върху войната между най-активните партийни агитки, къде остават всички останали? И как ги убеждаваме, чеполитикатаимапрякоотношениекъмтехнияживот?
Тук стигаме до същинския дефект. Започваме да забравяме за какво всъщност съществува демокрацията – онази демокрация и свобода, за която предците и родителите ни са се борили. Идеята ѝ никога не е била да изравни хората или да премахне различията помежду им. Тъкмо обратното. Демокрацията съществува именно защото тези различия са неизбежни – имаме различни ценности, интереси,убежденияипредставизасправедливост.Големият ѝ цивилизационен пробив е, че ни позволява да превърнемсблъсъкамеждутяхвмиренинституционаленпроцес,а не в битка за физическо или морално унищожение на противника.
Можем да имаме избори, партии, парламент и формално гарантирани права. Но ако престанем да приемаме политическото различие като нещо естествено и легитимно, губимсаматадемократичнакултура,безкоятотезиинституциисепревръщатвкухичерупки.
Не може едно несъгласие да води до отричане на човешкото
Има една опасна граница, която все по-често прекрачваме: когато несъгласието с нечия позиция прерасне в пълно отрицание на самия човек.
Политическите ни възгледи са част от нас, но те не определят цялата ни човешка идентичност.Партийнатапринадлежност,мнениетоподаденобщественвъпросилиизборътзакогодагласувашнемогатдабъдатединственияткритерий, по който съдим за нечия интелигентност, морал или човешка стойност. Можем да сме убедени, че другият греши. Можем категорично да се противопоставяме на идеите му. Но това не означава, че трябва да го презираме. Уважението не е съгласие, нито означава, че всички мнения са еднакво верни. Има принципи, по които не бива да правим компромиси –човешкитеправа,недопусканетонанасилие,свободатаидостойнствотонавсекигражданин. Но именно тези принципи трябва да ни позволяват да спорим, без да се отричаме взаимно.
Ако за момент оставим политическите си страсти настрана, ще открием, че имаме многоповечеобщо,отколкотопредполагаме.Всички искаме България да бъде добър и сигурен общ дом. Искаме да живеем спокойно, да сме здрави, да имаме достойни доходи, децата ни да получават качествено образование, а родителите ни – достойни старини. Искамеработещиинституции,икономика,коятосъздаваблагосъстояние,здравеопазване,коетолекува,идържава,коятозакрилягражданитеси.
Разбира се, че ще спорим как да го постигнем – какви данъци да плащаме, как да се разпределят публичните средства, каква да бъде външната ни политика. И трябва да спорим. Защото именно втозисблъсъксераждатработещитерешения.Но как да ги намерим, ако предварително сме решили, че отсрещната страна изобщо не заслужава да бъде чута?
Не трябва да мислим еднакво, но трябва да можем да живеем заедно
Истинската демократична зрялост не се измерва с това колко пламенно защитаваме онези, които мислят като нас. Тя се проявява в начина, по който се отнасяме към хората, с които сме дълбоко несъгласни.
Защото след последния преброен глас, след победата и поражението, след всички спорове и обвинения, ние продължаваме да живеем в една и съща държава. Изборите определят кой ще управлява. Те не трябва да определят дали можем да бъдем общество.






