Когато става дума за икономиката на Европа или за нейния мир и сигурност, очевидно е, че вземането на решения трябва да се осъществява до голяма степен на европейско равнище, за да има реален смисъл. Изборната политика обаче продължава да се води предимно на национално ниво.

Положителната страна на това разминаване е, че в отделните европейски държави има правителства с различни политически приоритети и възгледи. За разлика от САЩ, където едни президентски избори могат радикално да променят курса на цялата страна, както толкова нагледно видяхме при управлението на Доналд Тръмп, досега в Европа не сме ставали свидетели на същия драматичен обрат. Това обаче може скоро да се промени.

Миналата седмица Педро Санчес заложи всичко на една карта в Испания, като насрочи предсрочни избори за следващия месец. До този ход се стигна, след като нечестив съюз между консервативната Народна партия (PP), крайнодясната „Вокс“ и каталунската партия за независимост „Жунтс“ блокира в парламента мащабния му пакет от реформи в жилищния сектор.

Ако социалистическият премиер, приветстван от прогресивните сили по света, но демонизиран от европейската десница и от администрацията на Тръмп в САЩ, загуби изборния си залог, Испания може да попадне в ръцете на коалиция от консерватори и крайнодесни сили, която в момента води в социологическите проучвания.

Освен в Испания, през следващата година избори ще се проведат във Франция, Италия, Полша, Финландия, Гърция, Естония и Словакия. В четирите най-големи държави сред тях – Франция, Италия, Полша и Испания – крайнодесни или националпопулистки партии могат да затвърдят властта си в Италия, да се върнат на власт в Полша или да спечелят управлението за първи път във Франция и Испания.

Това може драматично да промени облика на Европа.

Крайната десница набира сила, но политическият завой не е повсеместен

Европа от известно време се измества надясно, като крайнодесни партии влизат в управляващи коалиции в различни държави. Днес дясноцентристките и крайнодесните формации вече могат да формират мнозинство в Европейския парламент, обединявайки се най-вече около антиклиматична и антимиграционна програма.

Макар този завой надясно да забави европейската интеграция, последиците му за политиките досега не са толкова бързи и радикални, колкото промените, които наблюдаваме в САЩ при Тръмп.

Причината е, че изместването надясно засега не е еднородно. Миналата година в Нидерландия крайнодясната Партия на свободата на Герт Вилдерс беше наказана от избирателите, а либералите се завърнаха на политическата сцена. Тази година плъзгането на Унгария към авторитаризъм беше спряно и сега този процес се обръща, след като Виктор Орбан беше свален от власт с убедителна изборна победа на опонентите му.

Съвсем наскоро в Швеция подкрепата за крайната десница, която подкрепяше досегашното дясноцентристко правителство, също отслабна. Опозиционният блок, воден от социалдемократите, постигна победа на косъм.

Така че, макар възходът на крайната десница да е общоевропейска тенденция – скорошната победа на „Алтернатива за Германия“ в източната част на страната разтърси Европа, – тя не се проявява навсякъде и по всяко време.

Но ако предстоящата поредица от избори доведе до избирането на Марин Льо Пен за президент на Франция, затвърди Джорджа Мелони като италиански премиер, вероятно с подкрепата на коалиция, изместена още по-надясно от сегашната, върне партията „Право и справедливост“ на власт в Полша и доведе до консервативно-крайнодясно правителство в Испания с участието на „Вокс“, обликът на Европа може да се промени драматично.

Ако всички тези държави, заедно с няколко по-малки, изберат крайнодесни или националпопулистки правителства, те няма да разполагат с необходимото квалифицирано мнозинство, за да определят самостоятелно политическия курс на ЕС. Но ще могат да формират блокиращо малцинство, което да сложи край на всякакви амбиции за задълбочаване на европейската интеграция в области като финансите, енергетиката, отбраната и технологиите.

Съюз на националистите може да изпразни ЕС от съдържание

И тук не става дума само за числа. Тези крайнодесни лидери биха се насърчавали взаимно и биха измествали позициите си към още по-радикални крайности, подкрепяни от Америка на движението MAGA и от алгоритмите на Силициевата долина.

Извън Италия съществува широко разпространено мнение, че Джорджа Мелони е смекчила позициите си, след като е дошла на власт. Доколкото това е вярно, причината в немалка степен е, че тя е заобиколена от политици като Еманюел Макрон, Доналд Туск и Педро Санчес.

Ако тези лидери бъдат заменени от фигури като Марин Льо Пен, Ярослав Качински и Алберто Нунес Фейхоо, подкрепяни от лидера на „Вокс“ Сантяго Абаскал, самата Мелони би действала по различен начин – по-близо до собствените си политически инстинкти.

Всичко това може да предизвика не просто бавно размиване на европейския интеграционен проект – продължително лутане без ясна посока и с малко амбициозна програма, каквото наблюдаваме през последните години, а неговото изпразване от съдържание, ако не и пълен разпад.

Европейският съюз, какъвто го познаваме, би изпитал сериозни затруднения да запази смисъла на своето съществуване, особено ако през следващите месеци не бъде постигнато споразумение за следващия му седемгодишен бюджет.

Иронията е, че политическото многообразие в Европа се запазва, но извън ЕС не само Канада търси по-тесни отношения със Съюза. По-важното е, че Великобритания може би е започнала бавното пътуване обратно към него.

Изминаха десет години, преди британски премиер да нарече нещата с истинските им имена, да признае публично, че Брекзит е донесъл повече вреди, отколкото ползи, и да отвори вратата за повторно присъединяване към ЕС – както вече направи Анди Бърнам.

Измина цяло десетилетие, за да си припомним смисъла на европейското единство и празнотата на дребнавия национализъм – точно когато Европа рискува да забрави мрачното си минало и се намира на ръба на разпада. Може би точно сега е моментът Великобритания да напомни на европейските си съседи какво означава да останеш извън Европа – съвсем сам.

The Guardian/превод: SafeNews