Две грешки, допуснати по време на мандата на президента Барак Обама, бяха спусъкът за края на дългия период на добри отношения с Русия след Студената война. Това бяха нападението срещу Либия от САЩ, Франция и Обединеното кралство и последвалото убийство на дългогодишния ѝ диктатор Муамар Кадафи. Втората беше кризата в Украйна.
Русия беше много ядосана от първия случай. След като западната дипломация я убеди, че причината за евентуалната им намеса е по същество хуманитарна, за да се предотвратят по-нататъшни масови убийства в либийската гражданска война, САЩ и НАТО измамиха Русия. След като успяха да получат въздържане от страна на Москва при гласуване в Съвета за сигурност на ООН по резолюция, разрешаваща военна намеса, западните сили започнаха да преследват Кадафи и го убиха, когато можеха да го арестуват.
Украйна и разширяването на НАТО
С втория случай, Украйна, Русия се почувства подкопана. Това беше резултат от двойната политика на разширяване на НАТО до границата на Русия – което САЩ, Германия, Франция и Великобритания бяха обещали, че никога няма да се случи. Както и разширяване на ЕС.
Старшите страни от НАТО обявиха, че Украйна ще бъде член на Алианса. От своя страна ЕС настоя твърде рано и твърде силно за споразумение за асоцииране с корумпираното правителство на президента Виктор Янукович.
Когато в Киев избухнаха демонстрации, САЩ и ЕС оказаха подкрепа и помощ на революционни елементи. Одобриха и незаконния бунт на олигарсите и ултранационалистите през февруари 2014 г., въпреки споразумението, сключено с Украйна от някои от европейските сили и Русия, което по същество осигури оттеглянето на Янукович от президентския пост след десет месеца.
Европейците не можеха да чакат собственото им споразумение да даде плодове. След това те създадоха прикритие, което по-късно канцлерът Ангела Меркел разкри.
Обама призна, че Либия е била най-голямата му грешка във външната политика. Поне това му е помогнало да не се опитва да направи същото в Сирия.
Но няма „mea culpa“ (вината е моя) за Украйна. Кризата продължава, водеща до война, без да се вижда край. Западът игнорира предложението на президента Владимир Путин за разполагане на мироопазващи сили на ООН в Източна Украйна.
От сътрудничество към конфронтация
Отпаднаха благосклонните политики, които Америка беше изградила в миналото – нов договор за съкращаване на ядрените оръжия; споразумението в ООН за налагане на строги санкции на Иран, довело до договореността за ядрено разоръжаване; съвместно договорената подкрепа за присъединяването на Русия към Световната търговска организация; координираните действия за овладяване на насилието в Киргизстан; както и доставките от Русия на двигатели за американските космически ракети.
Имаше и значително разширяване на мрежата, използвана за транспортиране на американски войници и доставки през Русия към Афганистан, както и сътрудничеството в рамките на съвместно управляваната Международна космическа станция.
При Обама духът на сътрудничество почти напълно беше изчезнал. Но в началото на първия си мандат президентът Доналд Тръмп заяви, че иска да върне ерата на добрата воля. Но заради непредсказуемото му управление никой не беше напълно сигурен дали може да му се довери. Нещо повече – той говори едно за приятелство с Русия, докато Пентагонът доставя оръжия на Украйна (макар и чрез продажби на европейски държави), а по отношение на контрола над въоръженията действа бавно и предпазливо.
Това неизбежно поражда въпроса кой всъщност взема решенията. Дали това не е така нареченият „Блоб“ – висшите представители на Съвета за национална сигурност, Държавния департамент, ЦРУ и Пентагона, които изглежда, че заедно със своите съюзници в медиите и академичните среди са способни да надхитрят дори върховния главнокомандващ?
Можеше ли Русия да се присъедини към Запада?
Трудно е да се повярва, че не много отдавна Путин е обмислял възможността за присъединяване към НАТО. Но както казва Збигнев Брежински, виден съветник по външната политика на президенти, ако Джордж Х. У. Буш не беше заменен от Бил Клинтън и Тръмп, тези лоши грешки нямаше да бъдат допуснати и Русия вероятно щеше да бъде здраво привързана към Запада.
Влиятелен член на „Блоб“ беше Майкъл Макфол – посланикът на Обама в Москва. В книгата си „От Студена война към горещ мир“ той разкъсва Путин на парчета. Въпреки че признава, че преди да се присъедини към администрацията, не е знаел много за историята на Русия, нито за взаимодействията с нея по време на Студената война, той се ангажира с кампания, за да убеди Обама да заеме твърда позиция срещу Путин.
Аргументите срещу твърдата линия
Книгата е изключително едностранчива. В нея липсват важни моменти, като например признанието на Обама за грешките около либийската авантюра. Руските медии са представени като монолитни и изцяло под контрола на Путин. В действителност университетите са сравнително свободомислещи. Интернетът все още е достъпен. А някои радиостанции от време на време си позволяват критики.
Макфол не споменава, че Обама не е имал в екипа си хора с достатъчно познания, за да отстояват противоположна гледна точка – например професора от Харвард по международни отношения Стивън Уолт, чиято книга „Адът на добрите намерения“ предлага именно такава перспектива. Уолт твърди:
„Малко държави са причинили повече вреди на други през последните години от САЩ, но не са много“.
И накрая, Макфол не отделя никакво място на аргументите на онези, които са настоявали САЩ да запазят приятелските отношения и ангажимента си към Русия, независимо от случващото се.
IDN/превод: SafeNews
