Истината е странно нещо. Ако в Берлин историята се беше държала като комедия с гръмък финал на 9 ноември, в София на следващия ден 10 ноември тя реши да играе в съвсем друг жанр. Хората я мислят за скучна счетоводна книга, а после тя се държи като роман на Дюма.

Историята си е такава – пълна с моменти, когато реалността прави завой, който изглежда като художествена измислица.

И в тези случаи красотата идва точно от иронията

Човек би се изкушил да вярва, че такива огромни исторически моменти като падането на Берлинската стена са режисирани като филм. Тайна стая, карти на стената, лидери, които кимат мъдро. Реалността, за съжаление или за щастие, е по-разхвърляна. Историята около падането на Berlin Wall е почти комична, ако човек си представи мащаба на последствията – цяла система, строена десетилетия, започва да се разпада почти случайно.

Един объркан говорител на Socialist Unity Party of Germany обявява на пресконференция, че новите правила за пътуване влизат в сила „веднага“. Хиляди хора тръгват към стената, граничарите нямат инструкции и просто… я отварят. Геополитиката понякога се решава от едно недоизречено изречение.

На 9 ноември 1989 г. в East Berlin има пресконференция на говорителя на източногерманското правителство Günter Schabowski. Журналистите го питат за новите правила за пътуване на гражданите на East Germany.

Проблемът е, че той не е присъствал на срещата, на която са обсъждани детайлите. Има само една бележка с общ текст.

Един италиански журналист го пита кога влиза в сила новият режим за пътуване. Шабовски започва да рови в листовете си, мърмори нещо и накрая казва фразата, която става историческа:

„Доколкото знам… влиза в сила незабавно.“

Телевизиите го излъчват на живо.

След по-малко от час хиляди хора от Berlin тръгват към граничните пунктове.

Граничарите са в абсурдна ситуация. Нямат никакви нови инструкции. Телефоните им прегряват. Началниците им мълчат. Пред тях стоят десетки хиляди хора, които скандират „Отворете!“.

Накрая командирът на един от пунктовете, Bornholmer Straße border crossing, просто решава да вдигне бариерата. Без официална заповед. И това е моментът, в който стената фактически престава да съществува. Хората минават, прегръщат се, качват се върху бетона, започват да го чупят с чукове.

Цяла геополитическа система се срива за няколко часа. Не след битка. Не след договор. А след една леко объркана пресконференция. Историците обичат да казват, че краят на German Democratic Republic е бил неизбежен. Може и да е така. Но начинът, по който започва падането на стената, е почти абсурдно човешки.

Историята има странно чувство за хумор. И понякога пише най-големите си глави с една грешно формулирана реплика.

Падането на Berlin Wall не е било предварително договорено като конкретно събитие на конкретна дата. Нито East Germany, нито Soviet Union са планирали „днес отваряме стената“. Това, което действително се е случвало през 1989 г., е натрупване на процеси, които вече не могат да се контролират.

Няколко неща текат едновременно:

Първо, реформите на Mikhail Gorbachev в Soviet Union. Москва дава ясно да се разбере, че повече няма да праща танкове да спасява източноевропейските режими. Това е огромна промяна спрямо 1956 или 1968.

Второ, пробивът идва от Hungary. През 1989 г. унгарците започват да отварят границата си с Austria. Изведнъж гражданите на ГДР (German Democratic Republic) намират вратичка към Запада. Хиляди тръгват натам.

Трето, вътре в самата ГДР започват масови демонстрации, особено в Leipzig. Т.нар. „понеделнишки протести“ събират десетки, после стотици хиляди хора. Правителството на ГДР усеща, че ситуацията излиза извън контрол и започва да подготвя частично либерализиране на пътуванията. Идеята е била постепенно отпускане, бюрократично, със заявления и разрешения.

И тук идва онзи момент с Günter Schabowski

Той обявява на пресконференция, че новите правила влизат в сила „веднага“. Това не е било планирано като мигновено отваряне на границата. Администрацията е очаквала процесът да започне на следващия ден и то под контрол. Но телевизията го излъчва на живо. Хората тръгват към границата. Граничарите не знаят какво да правят.

Никой в Източен Берлин (East Berlin) не поема отговорност да нареди стрелба срещу десетки хиляди граждани. И така системата просто… се разтваря

Затова историците казват, че падането на стената е било неизбежно, но моментът и начинът не са били планирани. Режимът се е опитвал да изпусне малко пара от тенджерата. Вместо това капакът е изхвърчал.

Историята често работи така. Големите процеси са подготвяни дълго време, но конкретният момент идва по хаотичен, почти случаен начин. Което е доста човешко, по своему. Хората обичат плановете, а реалността обича да ги разваля.

Има и по-тихи иронии. Когато Михаил Горбачов (Mikhail Gorbachev) започва перестройката в СССР (Soviet Union), идеята е да се спаси системата. Няколко години по-късно тя просто изчезва от картата. Историците още спорят дали това е трагедия, освобождение или най-големият политически парадокс на ХХ век.

Аз залагам на парадокса. Няма нормално обяснение защо доброволно една страна иска отказ от независимост.

Случаят е безпрецедентен в световната история.

Предложението България да стане шестнайсета република на Съветския съюз не е просто куриоз, а най-позорният политически акт през изминалото ни столетие – по същество доброволен отказ от държавен суверенитет, без аналог в световната история, който с прости думи означава държавно предателство.

На пленум на ЦК на БКП през юли 1963 г. Тодор Живков заявява:

„У мен има една идея от няколко години. Да аргументираме необходимостта от създаването на по-тясна връзка между съветската и нашата икономика, в перспектива с нейното сливане. И по-нататък политическо сливане. Суверенитетът нашият народ го разбира да има за ядене, да живее.”

Тези думи не се нуждаят от коментар. Разбира се Хрушчов ужасен отхвърля безумното предложение, Съветска република България остава само на теория, но националният позор и подигравката с паметта на поколения борци за свобода и независимост, ще остане да тежи върху цялото ни историческо развитие.

Живков прави нов таен опит през 1973 г. пред Леонид Брежнев под предлог за „всестранно сближаване“. Кремъл отново отказва поради геополитически съображения и нежелание да нарушава международните договори.

Не може да не отбележим, че понякога Русия е водила и по нормална външна политика, макар и преди близо 40 години

Та да. Понякога реалността пише сюжети, които звучат като пропаганда, ако ги чуеш предварително. И понякога обратното също се случва: пропагандата звучи толкова драматично, че хората почти се надяват да е истина, защото поне би била епична.

Светът е странна смес от цинизъм и поезия. И ако човек се загледа внимателно, между редовете на новините наистина се намират моменти на почти абсурдна красота. Дразнещо, но и малко вдъхновяващо – появи Мелания, а както е казал поетът „красотата ще спаси света“, но пък и ние трябва да положим доста усилия да спасим красотата.

Честит 10 ноември! Да си пожелаем полюциите на днешната управляваща клика, в това число президент и премиер, да не подадат нова молба-резолюция към Кремъл да ни пуснат в спалнята на СССР, докато Украйна не капитулира.

Защото в тази спалня 15 държави вече лежаха удобно. Къде са сега? Освободилото се място там за България, Путин и понякога Тръмп, само за разкош ли е? Предлагам да заложим на Мелания. Тя поне е хубава, комбинативна и дава резултати — постигна все пак някакво примирие с едно писмо, докато съпругът ѝ, мечтаещ за Нобелова награда за мир, докара света до трета световна война.

Димитър Димитров/ SafeNews