След най-мащабния, най-впечатляващия като професионална реализация, внушение и въздействие концерт на Лили Иванова в “Арена Армеец” примата на българската попмузика бе възнаградена със заслужени суперлативи, ласкави оценки и възторжени послания.

Бляскавата суперпродукция, осъществена с участието на оркестъра на Софийската опера и балет под диригентската палка на Константин Добройков и топмузикантите на LI Orchestra накараха 15 000 зрители в залата да съпреживеят за пореден път магията “Лили” и още хиляди от 42 страни по света да заковат погледите и вниманието си пред тв екрани.

Лили Иванова подари на феновете си едно пиршество на душата, един емоционален екстаз, чийто отпечатък остава завинаги. Самата тя показа върховата форма, в която се намира, демонстрирайки неизчерпаемата си енергия, неподражаем стил и поведение на сцената. Грандиозният спектакъл, какъвто в България досега не е имало, бе уникално въздействащо възприятие на божествения глас на Лили Иванова, епичното звучене на симфониците, завладяващата сценография и магнетичното светлинно шоу – всичко това под режисурата на Марвин Дийтмани, който, тръгвайки си от България, каза за Лили Иванова: “Тя е звезда от световна величина, жалко че е родена тук”. 

И както винаги става у нас, в кацата с меда все ще се намери някой, който да сипе лъжица катран. Необяснимо защо след първия ден на еуфорията от постигнатия успех се появиха злобни, недостойни и очернящи едно от най-големите имена на съвременната ни култура коментари и писания.

“Как остаряват артистите?”, “Време й е да слиза от сцената”,  “Гласът й вече няма блясък”, “Трябва ли да побеждаваме времето…” ,“Това е прощалният й концерт” и още куп подписани и анонимни “компетентни” мнения плъзнаха по форумите в нета.

Злобата и отрицанието стигнаха до висини с настървение да я качат на кладата. 

И защо?

Защото иска и може да пее по най-вълнуващия начин; защото има публика, която не спира да я слуша; защото пълни залите, а билетите й стигнаха до космическите 1000 лева!.

Защото и този концерт показа, че продължава да стои недостижима на върха – сама, брулена, оплювана и възвеличавана.

Защото води почитателите си в една по-добра вселена на любов и безвремие; защото ги кара да плачат и да пеят с нея, за да пречистят душите си.

Защото пее на български; защото оживява стихове на Дамян Дамянов, Вазов, Павел Матев, Надежда Захариева; защото не допусна пошъл текст; защото е прецизна във всяка дума която изрича.

Защото създава критерии за перфектния професионализъм, който тя владее до съвършенство; защото влага душата и себе си в песента, защото тя е самата песен.

Защото е ера в музиката – новатор, създател на музикална съкровищница, чието богатство е нейният глас.

Защото изпълнява песните си така, че публиката да съпреживява заедно с нея всеки звук, всяка нота, всяка дума и да омагьосва още с появата си на сцената.

Защото на сцената до нея са най-добрите бг музиканти, които от десетилетия не я напускат и заедно са създали екип-семейство.

Защото е запазила човешкото в себе си и не гърми на кого с какво помага; защото не допуска да влизат с кални ботуши в душата й.

Защото е стаила болката и не дава воля на обидата; защото не показва слабост и не иска да я съжаляват.

Защото не съди никого за нищо и не иска никой да я съди.

Защото е изживяла своите 85 години така, че три поколения да я смятат за икона.

Защото музиката е нейният живот, а публиката нейната любов.

Пиша тези редове, не за да я величая. Лили Иванова сама си е издигнала паметника и никой, с писанията си или с хвалбите си, не може да го направи по-висок или по-малък от това, което тя е съградила.

Пиша, заради самите нас като общество.

Не е задължително всички да я харесват. То е невъзможно. Уважавам и тези, които не я харесват и изразяват аргументирано своята позиция. В правото са си.

Но не мога да приема хулите на знайни и незнайни, които са прашинки в сравнение с нейните постижения. Това убива не Лили Иванова, убива ни като общество, което отрича успеха на другия, което не цени авторитети, което не признава кумири. Вместо да се гордеем, ние мразим!

Тази вечер Лили Иванова, в прекрасно настроение и с щедра усмивка, написа пред очите ми посланието, което пусна след това на Фейсбук-страницата си: “На тази, които се вълнуват, че това е моят прощален концерт, искам да кажа и да ги успокоя: Продължавам!”

Хем изпитах възхита, хем ми стана тъжно.

Заради огорченото, което я накара да напише тези редове.

Тя отново надскочи всички.

Кой може да каже кога един творец да спре?

Може ли да каже някой на Недялко Йорданов да спре да пише стиховете, които продължават да ни грабват, защото е станал на 84 години?

Може ли да спре някой убийственото перо на Стефан Цанев, защото е на 88?

Кой можеше да спре “ Г-жа Стихийното бедствие” да се вихри на сцената почти до 100? На количка я изваждаха и тя пак взривяваше публиката!

Неустоимият Стефан Данаилов изигра на 76 последната си роля в киното, пет месеца преди да си отиде…

Те и такива като тях пишат историята на един народ, не писачите по форумите.

Те, великаните, стоят на сцената, докато сцената ги обича. И критерият не е възрастта, а свършената работа. 

А Лили се труди и пее. С амбиция да надскача себе си и с борба да не разочарова публиката си. Изправя на крака почитателите си в залите и във всички мигове демонстрира тънкото си чувство за хумор. Тази вечер – също! Искрена, истинска, изключителна.

Затова е велика и недостижима!

Съдници много, тя е единствената!

Източник: Епицентър