Тази седмица се навършиха три години от клането, извършено от „Хамас“ на 7 октомври 2023 г., при което бяха убити около 1200 души, повечето от тях израелски цивилни, а 251 души бяха взети за заложници. Последваха две години на опустошителна война, водена от Израелските отбранителни сили (ЦАХАЛ) в Газа. Комисия на ООН за разследване, водещи изследователи на геноцида и големи правозащитни организации заключиха, че действията представляват геноцид. Голяма част от ивицата Газа е превърната в руини, а повече от 74 000 палестинци са загинали, като се смята, че хиляди други все още се намират под развалините.

Наложеното от САЩ прекратяване на огъня най-сетне беше прието от двете страни – макар и до голяма степен само на хартия. Докато мащабните атаки на ЦАХАЛ прекратиха, израелските удари в Газа продължиха, наред с безконтролното насилие от страна на еврейски заселници на Западния бряг.

Въпреки това световното внимание към Газа отслабна. След като войната между САЩ и Израел и Иран започна да доминира заглавията, по-ранните обещания на много държави да помогнат за придвижването на мирния процес отново се оказаха недостатъчни – дори кухи.

Сега Израел се подготвя за силно поляризирани парламентарни избори на 27 октомври, които могат да имат последици за целия регион. Ако на власт дойде по-малко радикално правителство, ще се запазят ли световното внимание към Газа и Западния бряг – и натискът, който то породи?

Какво постигна мирният план – и какво не успя да постигне

Първата фаза на 20-точковия план за Газа на президента на САЩ Доналд Тръмп до голяма степен успя. Останалите живи израелски заложници бяха върнати у дома в замяна на близо 2000 палестински затворници и задържани, а останките на загиналите заложници бяха предадени през следващите месеци.

Стотици хиляди разселени жители на Газа се завърнаха в северната част на ивицата. Израелските сили се изтеглиха до т.нар. „жълта линия“, а Съветът за сигурност на ООН подкрепи плана и създаването на ръководен от САЩ „Съвет за мир“.

Очакванията на света за „пълно замлъкване на оръжията“ обаче бързо бяха разбити.

Година след подписването на примирието на 9 октомври 2025 г. Министерството на здравеопазването в Газа, чиито данни се използват от ООН, съобщава, че близо 1400 жители на Газа са били убити.

Хуманитарната помощ продължава да бъде ограничавана, реалното възстановяване все още не е започнало, а още една зима наближава за семейства, живеещи в палатки и повредени сгради.

Без продължителна международна ангажираност втората фаза на плана на Тръмп до голяма степен е блокирана.

„Хамас“ не се е разоръжил. Международните стабилизационни сили, които трябва да осигурят сигурността в Газа, все още не са разположени, въпреки че през януари беше назначен американски командир. А технократският палестински комитет, който трябва да управлява Газа, все още не е поел контрола на място.

Едва миналата седмица „Съветът за мир“ представи шестмесечен план на стойност 2,45 млрд. долара за започване на възстановяването. Това обаче е само малка част от 71,4 млрд. долара, които според неговите оценки ще са необходими за възстановяването през следващото десетилетие.

И всичко това зависи от това „Хамас“ да предаде оръжията си.

Израел няма да позволи възстановяване преди пълното разоръжаване, а „Хамас“ не желае да се разоръжи при условията на плана. Реформата на непопулярната сред палестинците Палестинска автономия се движи бавно, а дясното израелско правителство от месеци е в предизборен режим и има силни стимули да провали постигнатия напредък.

Признаването на Палестина от повече от 150 държави не е променило реалността на място. Международният натиск, който помогна за постигането на примирието, се оказа много по-труден за поддържане след края на най-тежката фаза на насилието.

Вниманието отслабна, но не изчезна

Медийното и общественото внимание към далечни трагедии е известно с краткотрайността си. То достига връх при най-крайните прояви на насилие и бързо отслабва, когато насилието се превърне в хронично явление или когато друга криза започне да доминира новините.

Газа до голяма степен следва този модел.

Когато масираните бомбардировки с множество жертви отстъпиха място на почти ежедневни атаки с „по-ниска интензивност“, заглавията за Газа започнаха да изчезват.

Войната между САЩ и Израел и Иран, започнала в края на февруари, погълна голяма част от ограничения капацитет на света да следи едновременно множество кризи. Украйна, а периодично и Ливан, се бореха за останалата част от вниманието.

Повечето хора поставят международните кризи далеч под вътрешните си проблеми – здравеопазването, работните места и разходите за живот. Кризата в Ормузкия проток достигна директно до джобовете на хората чрез цените на бензина. Газа за повечето хора никога не го направи.

Това, което се откроява през последната година, не е толкова отслабването на вниманието към Газа, колкото фактът, че част от него остана.

Докато общественото мнение до голяма степен продължи напред, сред политическия и институционалния елит – част от законодателите, държавните служители и коментаторите, както и сред по-малката, но силно ангажирана група граждани по света, интересът не изчезна.

Тези хора се опряха на палестинското движение за солидарност, изграждано в продължение на десетилетия, превръщайки възмущението в продължителна глобална кампания.

Някои от използваната реторика и тактики обаче допълнително задълбочиха поляризацията – както в отделните държави, така и в Израел.

Междувременно Судан, който ООН определи като най-голямата хуманитарна криза в света, показва обратната страна на проблема. Без еквивалентна глобална кампания зад себе си той трудно успява да задържи вниманието на света.

Невидимостта на една криза и свръхвидимостта на друга са две лица на един и същ проблем: това кои трагедии ще мобилизират общественото мнение зависи не толкова от тяхната тежест, колкото от това кой е достатъчно организиран, за да ни накара да обърнем внимание.

Задълбочаващата се криза на Западния бряг

Продължаващата, макар и по-тясно насочена глобална кампания за натиск заради Газа скоро получи нов източник на възмущение: насилието на заселниците на Западния бряг.

До юни тази година ООН регистрира средно по шест нападения на заселници срещу палестинци дневно – темп, по-висок от всеки друг регистриран досега период.

До юли броят на убийствата, свързани с нападения на заселници, вече е надхвърлил общия брой за цялата 2025 г.

Хиляди палестинци са били разселени и заради ускоряването на разширяването на израелските селища.

Някои европейски правителства вече бяха забранили търговията със стоки от селищата. Други, сред които Великобритания, наскоро стигнаха до извода, че повече не могат да си позволят да игнорират кризата.

През септември Лондон обяви забраната си, а външният министър Ед Милибанд обвини „терористи заселници“ в етническо прочистване.

Въпреки че Европейският съюз е най-големият търговски партньор на Израел, а Великобритания е друг важен партньор, икономическият ефект от тези мерки ще бъде ограничен, тъй като селищата изнасят сравнително малко стоки.

Значението е предимно политическо.

Освен това, ако европейският натиск има за цел отчасти да повлияе на израелските избиратели преди изборите, не е ясно колко ефективен ще бъде той.

Външният натиск преди избори обикновено сплотява лоялната база на даден лидер, а глобалното възмущение заради Газа вече е засилило усещането за обсадена крепост сред много израелски евреи.

Истинският външен натиск обаче ще трябва да дойде след изборите.

Решаващият инструмент за придвижване на мирния процес се намира във Вашингтон, предвид това колко силно всяко израелско правителство зависи от американската подкрепа.

Основният стимул за Израел би било нормализирането на отношенията със Саудитска Арабия – а чрез него и с голяма част от арабския и мюсюлманския свят. Но Рияд е обвързал тази награда с достоверен път към създаването на палестинска държава.

Друг фактор ще има още по-голямо значение, макар често да бъде подценяван: дълбоката нужда на израелската общественост от усещане за сигурност.

Разрушено на 7 октомври, това усещане помага да се обясни начинът, по който беше водена войната в Газа, макар че не може да го оправдае – както никоя обида или историческа причина, независимо от корените ѝ, не може да оправдае убийството на цивилни от „Хамас“.

Сега именно тази потребност ще определя начина, по който израелците ще гласуват – и какво всяко ново правителство ще смята, че може да си позволи да рискува – много повече от натиска или стимулите отвън.

По-трудното изпитание: нюансите на сивото

Реалният напредък в Газа и на Западния бряг ще изисква израелско правителство, готово да взема трудни решения. Изборите на 27 октомври ще бъдат изпитание дали такова правителство ще се появи.

Проучванията показват, че партията „Яшар“ на Гади Айзенкот може да се превърне в най-голямата политическа сила в Кнесета – израелския парламент. Тя обаче може да изпита трудности при съставянето на управляваща коалиция без подкрепата на арабско-израелски партии – възможност, която Айзенкот отказва да приеме.

Смяната на правителството би имала значение.

Тя би могла да доведе до реални усилия за ограничаване на насилието на заселниците, до по-сътруднически подход към усилията на „Съвета за мир“ в Газа и до държавно разследване на атаките от 7 октомври.

По-малко вероятно е обаче тя да доведе до фундаментална промяна в политиката спрямо израелската окупация на палестинските територии.

Айзенкот отхвърля създаването на палестинска държава в обозримо бъдеще, а всяка коалиция, която той оглави, вероятно ще включва десни партньори.

Тук се появява един парадокс.

Глобалните действия най-лесно се мобилизират срещу ясно определени като крайно негативни действия и фигури. Настоящата коалиция на премиера Бенямин Нетаняху, включваща крайнодесни министри като Итамар Бен-Гвир и Бецалел Смотрич, направи международния натиск по-лесен.

Едно правителство, звучащо по-умерено и център-дясно, би направило поддържането на този натиск много по-трудно.

Правителствата, които не можеха да игнорират поведението на Израел при Нетаняху, могат да намалят натиска си.

Някои медии могат да представят победа на Айзенкот като път към разрешаването на конфликта, а ангажираните граждани могат да срещнат трудности да задържат общественото внимание върху окупация, която продължава по-тихо.

Ако устойчивото внимание зависи от крайните случаи, именно по-тихите периоди между тях са моментите, когато политиките блокират, а нарушенията продължават.

Последната година показва, че само възмущението не е достатъчно, за да поддържа значим натиск през тези периоди. Три години след 7 октомври оръжията в Газа са по-тихи, но далеч не са замлъкнали.

The Conversation/превод: SafeNews