Зад гърба на Любов Ярош има повече от век жива, нефилтрирана, неподправена украинска история. Съвсем наскоро жената навърши 102-години. Тя е преживяла Гладомора, Втората световна война, а сега живее в дни на военен конфликт между Украйна и Русия.

В първите дни на руската инвазия, дъщеря й решила да не й казва, че е започнала нова война. Любов обаче чула по радиото. Попитала Халина защо не й е казала, а след това взела нещата в свои ръце. Столетницата започнала да плете камуфлажни мрежи за украинските войници.

„Не мога да спя. Лежа си, все си мисля как са нашите момчета на фронта. Господи, къде сте, бедни хора, не спите – ни денем, ни нощем. А враговете стрелят“, казва тя пред Ukrinform.

„Основното за мен е да не ги убиват нашите. Така че си казвам: по-добре да изплетем тези камуфлажни костюми, за да приключи тази война за нашите синове. Да има вече тишина. Дъщерите тъкат, а аз разплитам чул“, разказва Любов.

Трима от внуците на Ярош сега защитават страната си като войници, защото Кремъл отказва да признае независимостта на Украйна. Мъчителните й спомени от собственото й детство остават силни. „Малки деца умираха от глад. Откараха ги в камион. Изкопаха голяма дупка и ги хвърлиха вътре. Имаше ръце и крака… и ги засипаха с пръст без никакви церемонии“, разказва тя в интервю за CNN.

102 години история

„Родена съм в село Пустелники, Попиленски район“, разказва Любов Григоривна.  „Селото е малко, състои се само от една улица. Там се родиха братята ми Михалко и Микола, после аз, след това Антон, после Васил и Оля. Бяхме шестима в къщата на майка ми. Трима починаха: двама от глад, единият все още млад. Трима – Микола, Васил и аз, оцеляхме. Те също са покойници.  Останах само аз“, разказва Любов и споделя, че майка й е имала сестра, която е доживяла 102 години.

През своите 102 години Любов Ярош е преживяла гладомора от 1932-33 г., когато, по заповед на Йосиф Сталин, украинските фермери са лишени от всяко произведено зърно, за да подхранят индустриализацията на Москва и да потиснат украинската националистическа съпротива.

„Тогава нямаше нищо за ядене, хапвахме липови листа и коприва. Смилахме тези диви растения на брашно, печехме с тях и ги ядехме. Това ядяхме по време на глада“, казва Ярош пред CNN.

На 13 тя видяла как по-големите й брат и сестра загиват в най-лошия масов глад в Украйна. „Бях болна. Краката ми се подуха, ръцете ми се подуха, мислех, че ще умра“, казва тя за собственото си страдание.

След тази криза, тя отива в Киев и работи за мъж, чиито деца гледа, защото жена му е починала.

„Бях на 21 години, когато започна войната с фашистите. Пеша стигнах до вече окупирания Ходорков“, разказва още тя.

Тъй като Любов е била на територията, окупирана от нацистите, след нейното освобождение, когато идват комунистите, тя е изпратена насила (по заповед) в Донбас. Там тя работи до мината в дъскорезница като режи трупи.

През 1948 г. тя се установява в Ходорков до края на живота си. Тогава ражда и първото си дете. Работила е в колективна ферма, на полето се копаела цвекло.

„Оженихме се с Володимир Ярош през 1948 г“, спомня си тя . „Срещнахаме се и след два дни започнахме да се ухажваме. Аз бях на 28, а той на 29 години. Имаше твърд характер. Аз пеех, а съпругът ми обичаше да танцува.“

Двамата живеят заедно в продължение на 49 години. Отглеждат крава, понякога и повече от една, телета, прасенца. Умира през 1997 г., след като е живял 78 години. Те имат четири деца – Валя, Галя, Витя и Лена, седем внуци и седем правнуци. Въпреки че е на 102, тя знае имената на всички.

Омразата към Русия

Около 90 години по-късно тя отказва да приеме последната агресия. Нейната омраза към Русия е видима.

„Трябва да ги унищожим, за да не остане нито един. Само тогава може да има някакъв мир“, казва Ярош за руснаците, докато имитира прерязване на гърлото.

Гневът й за това, което се прави на земята и хората й, я подтикнал към действие.

Тя се наслаждава на задачите, които има, връзвайки конци от чул в мрежа, за да направи камуфлажни снайперски костюми, за да маскира войниците в растителност или сняг, за да могат украинските войници да победят руснаците.

„Наистина искам тази война да свърши скоро“, казва тя. „Тези врагове убиват толкова много хора, изгарят къщи и хляб. Не ги наричам по друг начин освен „кучета“. Но дори кучетата са по-добри от тези нехора. Мечтая да доживея до Победата. Всяка сутрин ставам и си мисля: може би войната вече е свършила.“