Защо Сирия е съдбовно важна за Кремъл? На този въпрос отговаря Никол Граевски – сътрудник в Програмата за ядрена политика към Фондация „Карнеги“ за международен мир и сътрудник в Проекта за управление на атома към Центъра „Белфер“ към Харвардското училище „Кенеди“ в свой жесток, взривяващ и разкриващ бруталната истина коментар.
В събота бунтовническите сили навлязоха в Алепо и превзеха центъра на града в светкавична тридневна офанзива, която сякаш показа отслабването на контрола на Москва върху Сирия. Символиката беше невъзможно да бъде пренебрегната: Бруталното превземане на този град от сирийския режим през 2016 г. демонстрира военната ефективност на Русия.
Сега Русия на Владимир Путин е заета с Украйна, а Алепо се е изплъзнал от контрола на режима. Но ангажиментът на Русия към Сирия всъщност не се е разколебал и Русия всъщност не е разсеяна.
Напредването на сирийските бунтовници, водени от групировката Хаят Тахрир аш Шам (HTS), отразява деградацията не на руското внимание, а на многонационалните сухопътни сили, подкрепящи режима на Башар Асад. А Русия не само не обмисля да се изтегли от Сирия – тя изглежда готова да удвои инвестициите си там, дори ако за целта трябва да разчита на подкрепяни от Иран сили и на сътрудничеството на регионалните сили.
Сирия е важна за Москва, защото намесата в нея през 2015 г. позволи на Путин да обърне наратива за руския упадък, който се бе наложил след разпадането на Съветския съюз.
Русия вече нямаше да бъде това, което тогавашният президент Барак Обама отхвърли като западаща „регионална сила“ – тя щеше да бъде решителна велика сила, покровителстваща режима на Асад, и като такава щеше да пренапише учебника за външна намеса в Близкия изток. Водените от САЩ интервенции, като нахлуването в Ирак и кампанията на НАТО в Либия, разрушиха държави и породиха хаос. Русия би имала обратния ефект, запазвайки сирийския суверенитет и регионалния ред.
За да разберете военната позиция на Русия в Сирия, имайте предвид, че когато Москва се намеси за първи път там през септември 2015 г., тя го направи с изненадващо лек отпечатък и дългосрочен план за модернизиране и укрепване на сирийската армия.
Във всеки един момент Москва разполагаше в Сирия само 2500 до 4500 души личен състав, като се съсредоточаваше върху въздушните сили, противовъздушната отбрана и специалните сили, докато разчиташе на Иран и неговите пълномощници да доставят сухопътни сили. Руската тактическа авиация, оперираща от военновъздушната база Хмеймим, подпомага наземните операции. Бомбардировачите с далечен обсег на действие в Русия, заедно с крилатите ракети на руските военни кораби в Средиземно море, бяха насочени към позиции дълбоко в Сирия. Москва предостави и усъвършенствани системи за противовъздушна отбрана, включително S-400, S-300 и „Панцири“, както и способности за електронна война.
Москва изпрати в Сирия части за специални операции, военна полиция, съветници и артилерийски екипи. Но за отвоюването на териториите от бунтовниците тя разчиташе почти изцяло на мрежа от подкрепяни от Иран сили, включително Корпуса на гвардейците на ислямската революция, иракските народни мобилизационни части, афганистанския Фатемиюн, пакистанския Зейнабиюн и Хизбула.
В крайна сметка Кремъл се стремеше да превърне Сирийската арабска армия (САА) в професионална бойна сила, способна самостоятелно да гарантира управлението на Асад, и затова вложи ресурси в модернизиране на командните структури на САА, подобряване на координацията на бойното поле и оборудване на частите с модерно руско въоръжение.
Подходът на Русия изглеждаше устойчив – дори през 2022 г., когато тя започна пълномащабна инвазия в Украйна и съответно коригира военното си присъствие в Сирия. Москва пренасочи някои самолети и система за противовъздушна отбрана С-300 към Украйна, но военновъздушната база Хмеймим остана високофункционална. По-съществено е, че Кремъл намали минималното си присъствие на терен, разчитайки по-силно от преди на подкрепяните от Иран сили, към които прехвърли част от командните си пунктове.
Нахлуването в Украйна промени позицията на Москва в Близкия изток и по друг начин.
След като се намеси в Сирия, Москва деликатно балансираше между претенциите на Иран и Израел. През 2018 г. тя се съгласи да задържи иранските сили на около 50 мили от Голанските възвишения. Нахлуването в Украйна започна да променя това равновесие, тъй като зависимостта на Москва от ирански безпилотни самолети за тази война я доближи до „оста на съпротивата“ на Техеран. Нищо от това не изглеждаше като сериозен проблем за Русия, докато Хамас не нападна Израел на 7 октомври 2023 г. След това, когато конфликтът в Газа се разпространи в околния регион, Израел премина от нападения срещу оръжейни складове в Сирия към систематично елиминиране на високостойностни активи и персонал на Иран и Хизбула там. Русия вече не можеше да остане неутрална по отношение на израелските удари, като същевременно задълбочаваше зависимостта си от подкрепяните от Иран сухопътни сили. Ситуацията се влоши с израелската офанзива в Ливан, която съсипа „Хизбула“, която в крайна сметка беше една от силите, на които Москва разчиташе да поддържа статуквото в Сирия.
Пропуските в стратегията на Москва вече са очевидни.
Когато HTS за пръв път удари Алепо, бързината и изненадата на настъплението оставиха на Москва малко време да се координира със сухопътните сили или да организира ефективна въздушна подкрепа в мащаба, необходим за противодействие на такава голяма офанзива. А сривът на защитата на режима разкри, че дългосрочната стратегия на Русия за професионализиране на армията на Асад се е провалила: във военновъздушната база Кувейр сирийските сили се предадоха, без да окажат съпротива. Те изоставиха ценни активи, включително хеликоптери, самолети и модерни системи за противовъздушна отбрана.
Тези неуспехи обаче няма да накарат Русия да напусне Сирия.
Кремъл е заложил твърде много. Той вече използва намесата си в Сирия, за да възстанови влиянието си в Близкия изток, позиционирайки се като основен посредник между Иран, Турция, държавите от Персийския залив, САЩ и Израел. Москва си осигури и изгодни икономически договори за възстановяването на Сирия. Като се има предвид залогът, Москва ще бъде принудена по-скоро да се адаптира, отколкото да се оттегли. Тя вероятно ще се стреми да засили военното сътрудничество с Иран, включително чрез намиране на роля за иракските милиции и новобранци в Сирия. Докладите показват, че това вече се случва. Иран също така набира хора в каналите на Telegram, за да попълни сирийските си бригади. Тези подкрепления могат да помогнат за компенсиране на загубите на Хизбула, но едва ли ще бъдат толкова ефективни, колкото ръководената от Русия и Иран кампания, която осъществи офанзивата в Алепо през 2016 г.
Русия вероятно ще се опита да преговаря и с Турция, която подкрепя някои от бунтовническите групировки.
От събота насам Москва необичайно избягва да критикува Турция за действията на бунтовниците. Тази сдържаност навежда на мисълта, че Русия подготвя дипломатическа инициатива – може би такава, която да ѝ позволи да запази присъствието си в някои части на Сирия, като същевременно се съобрази с турските интереси в северозападната част. Русия нямаше да търси такова споразумение, ако не беше отслабена във военно отношение. Не само иранските марионетни сили са загубили мускули, но и сирийските опозиционни сили са ги придобили. Те са много по-добре оборудвани и координирани, отколкото през 2015 г. Ако продължат към Хомс от сегашната си позиция в Хама, те на практика ще откъснат руските бази в Латакия и Тартус от скромните разположения на Москва в други части на Сирия. Колкото и изтощителна да е войната в Украйна за Русия, Кремъл не смята, че тя измества амбициите му в Близкия изток. Това е така, защото Сирия не е просто военен аванпост. Тя е крайъгълен камък на претенциите на Русия за статут на велика сила, театър, на който тя може да демонстрира дипломатическия си обхват и противопоставянето си на западния интервенционизъм. Това обяснява защо Русия продължава да инвестира в Сирия, дори когато води скъпоструваща война в Украйна. Москва може да коригира тактиката си, но изоставянето на Сирия би означавало да се откаже от нещо много по-ценно от територия: Трудно извоюваната позиция на Русия като незаменим посредник в Близкия изток.
Автор: Никол Граевски – сътрудник в Програмата за ядрена политика към Фондация „Карнеги“ за международен мир и сътрудник в Проекта за управление на атома към Центъра „Белфер“ към Харвардското училище „Кенеди“. Тя има докторска степен по международни отношения от Оксфордския университет и е автор на книгата „Русия и Иран: Партньори в неподчинението от Сирия до Украйна“
Източник – The Atlantic/Превод:SafeNews
