В съзнанието на всеки един от нас е запечатан моментът, в който Нийл Армстронг прави първата си крачка на Луната през 1969 г. Това безспорно е един от най-запомнящите се моменти в човешката история. Но как щеше да изглежда всичко, ако спътникът ни беше белязан от огромни кратери и отровен от ефектите на ядрена бомба?

На първо четене заглавието на изследователската статия – A Study of Lunar Research Flights, Vol 1 – звучи скучно бюрократично и миролюбиво. Документ, лесен за пренебрегване. И вероятно именно това е била целта. Ала ако погледнем корицата, нещата изглеждат малко по-различно.

В центъра е изобразен щит, изобразяващ атом, ядрена бомба и гъбен облак – емблемата на Центъра за специални оръжия на военновъздушните сили във военновъздушната база Къртланд, Ню Мексико, който изигра ключова роля в разработването и тестването на ядрени оръжия.

Долу в дъното е името на автора: Л. Райфел или Леонард Райфел – един от водещите американски ядрени  физици. Той е работил е с Енрико Ферми – създателят на първия ядрен реактор в света, който е известен като „архитекта на ядрената бомба“.

Проект A119, както беше известен, беше строго секретно предложение за взривяване на водородна бомба на Луната

Водородните бомби бяха много по-разрушителни от атомната бомба, хвърлена над Хирошима през 1945 г., и най-новият дизайн на ядрено оръжие по това време. Помолен да „ускори“ проекта от висши офицери във военновъздушните сили, Райфел изготвя много доклади между май 1958 г. и януари 1959 г. относно осъществимостта на плана.

Невероятно, но един учен, осъществил тази ужасяваща схема, беше бъдещият мечтател Карл Сейгън. Всъщност съществуването на проекта е открито едва през 90-те години на миналия век, защото Сейгън го е споменал в кандидатстване за елитен университет.

Въпреки че можеше да помогне да се отговори на някои елементарни научни въпроси за Луната, основната цел на проект A119 беше демонстрация на сила

Бомбата трябвало да избухне на подходящо наречената Терминаторска линия – границата между светлата и тъмната страна на Луната – за да създаде ярка светкавица, която всеки, но най-вече всеки в Кремъл, може да види с невъоръжено око. Липсата на атмосфера означаваше, че няма да има гъбен облак.

Има само едно убедително обяснение за предлагането на такъв ужасяващ план – и мотивацията за него е някъде между несигурността и отчаянието.

През 50-те години не изглеждаше, че Америка печели Студената война. Политическото и обществено мнение в Съединените щати твърдяха, че Съветският съюз е по-напред в растежа на своя ядрен арсенал, особено в развитието и броя на ядрени бомбардировачи („the bombard gap“) и ядрени ракети („the missile gap“ ), пишат от The Times.

През 1952 г. САЩ взривяват първата водородна бомба. Три години по-късно СССР шокира Вашингтон, като взривява своите. През 1957 г. те се справят още по-добре, открадвайки преднина в космическата надпревара с изстрелването на „Спутник 1“ – първият изкуствен спътник в орбита около света.

Не беше благоприятно за нервите на американците и, че Спутник беше изстрелян върху съветска междуконтинентална балистична ракета, макар и модифицирана, нито че собственият опит на САЩ да изстрелят „изкуствена луна“ завърши с огромна експлозия. Адът, който погълна тяхната ракета „Вангард“, беше заснет на филм и показан по целия свят. Една британска кинохроника по онова време беше брутална:

„АВАНГАРДЪТ СЕ ПРОВАЛЯ…наистина голяма неуспех…в сферата на престижа и пропагандата…“

През цялото време на американските ученици прожектираха прочутия информационен филм „Патица и прикритие“, в който анимираната костенурка Бърт помага да се научат децата какво да правят в случай на ядрена атака.

По-късно същата година американски вестници, цитирайки високопоставен източник от разузнаването, съобщиха, че „СССР ще бомбардира Луната с водородна бомба на 7 ноември на годишнината от революцията“ (The Daily Times, Ню Филаделфия, Охайо), а след това последва и информация, че СССР може би вече са планира да изстреля ракета с ядрено оръжие към най-близкия ни съсед.“

Подобно на други слухове от Студената война, произходът на тази информация е труден за проследяване.

Страхът вероятно е мотивирал и СССР да развият плановете си. Под кодовото име E4, техният план беше копие на американския и в крайна сметка беше отхвърлен от руснаците поради подобни причини – страхът, че неуспешно изстрелване може да доведе до падане на бомбата на съветска земя. Те признаха, че има потенциал за „силно нежелан международен инцидент“. А може и просто да са осъзнали, че кацането на Луната е по-голямата награда.

Но проект A119 щеше да проработи, ако беше проведен

През 2000 г. Райфел потвърди, че е „технически осъществимо“ и че експлозията е щяла да се види на Земята.

Загубата на девствената лунна среда беше по-малко притеснение за военновъздушните сили на САЩ въпреки опасенията на учените.

„Проектът A119 беше една от няколкото идеи, които бяха предложени за вълнуващ отговор на Спутник“, казва Алекс Уелърщайн, историк на науката и ядрените технологии, пред The Times. „Сред тези отговори беше свалянето на Спутник, което щеше да изглежда много злобно. Това, което направиха в крайна сметка, беше да създадат свой собствен сателит, а това отне известно време. Те продължиха този проект донякъде сериозно, поне до края на 50-те години.“

„Това е доста интересен прозорец към типа на американското мислене по онова време. Този натиск да се конкурираме по начин, който създава нещо много впечатляващо. Мисля, че в този случай впечатляващото и ужасяващото са малко твърде близки едно до друго“, допълва Алекс Уелърщайн.

Той не е сигурен, че страхът от антикомунистическия лов на вещици е накарал ядрените физици да работят по този проект.

„Ако се страхуваха, биха могли да направят милиони други неща. Много учени правеха това по време на Студената война; казаха, че физиката е станала твърде политизирана“, обяснява той.

„Проект A119 ми напомня за сегмента от „Семейство Симпсън“, когато Лиза вижда плаката „Nuke the Whales“ на Нелсън на стената му“, казва Бледин Боуен, експерт по международни отношения в космоса, пред The Times.  „И той казва: „Ами трябва да ударим нещо с ядрено оръжие.“

„Това бяха сериозни проучвания, но те не получиха сериозно финансиране или внимание, когато напуснаха космическата общност. Това беше част от космическата мания от края на 50-те, началото на 60-те години, преди някой да знае точно какво естество ще приеме космическата ера“, допълва той.

 „Ако отново ще има нещо подобно на този вид лунна истерия, то ще противоречи на установения международен правен ред… съгласуван от почти всяка държава в света“

Може ли тези планове да се появят отново въпреки международния консенсус? „Чух някои шумове, идващи от някои места и от Пентагона за разглеждане на мисии на космическите сили на САЩ за лунната среда“, казва Боуен.

Ако някои от по-необичайните идеи не намерят почва в САЩ, това не означава, че не биха могли да намерят благоволение по-далеч – като Китай. „Няма да се изненадам, ако в Китай сега има общност, която иска да прокара някои от тези идеи, защото смятат, че Луната е готина и работят в армията“, добавя Боуен.

Повечето от детайлите на проект A119 все още са забулени в мистерия. Много от тях очевидно са били унищожени.

Неговият основен урок може би е, че никога не трябва да замазваме изследователската статия с леко бюрократично име, без поне да сме я прочели първо.