Забравихме какво е да направиш нещо морално, а не да говориш за него. В Студентски град на качване в 280 съм с няколко млади момичета и момчета, почти сигурно студенти.

С отварянето на вратата отвътре започна бавно и с голямо усилие, с неуверени и трудно контролирани движения, да стъпва възрастен човек на поне 75 години.

Беше с тремор на ръцете, пристъпваше много бавно, личеше, че иска да слезе, че все още му е по силите да се движи сам и без чужда помощ, но в същото време изключително бавно. На никой не му хрумна да му направи път и да го изчака!

Хората около мен изглеждаха от толерантните, правозащитаващи малцинства и идентичности, либерални рожби от последния ден на епохата.

Впечатлението без съмнение е субективно, няма сто процентова гаранция за това, което казвам, все пак ги видях за по-малко от минута, но с голям сигурност, ако ги попитаме какво мислят за човешките права, за оклеветените несправедливо създания, за малките животинки, бездомните кученца, изгонените от вкъщи котенца, биха се възмутили, биха изразили готовност да се борят за един по-добър свят.

Обаче когато имат дребничка възможност да допринесат за по-добрия такъв, даже не забелязаха открилия се повод.

Напомпани с клишета и политкоректни теории, са спрели да се ориентират в реалността и не са разбрали, че да си толерантен означава действие, а не лозунги и грачене, щяха да отнесат възрастният човек с почти сигурно някакво невродегенеративно заболяване.

Написаното не е упрек към младежите

По-скоро размисъл за абстрактния теоретичен, извратен и псевдоморален свят, който ни се сервира и служи за „морален ориентир“ и как последният всъщност ни отдалечава от това да направим нещо хуманно в действителност.

Днес моралните награди се раздават за правилно говорене и следване на фундаменталистки лозунги, а не за поне мъничка промяна на света.

И затова забравихме какво е да направиш нещо морално, а не да говориш за него.

Автор: Иван Иванов