Топ доктор: Не тъпчете децата, увеличените им мастни клетки остават цял живот! Така ще дебелеят от най-малкото. За това предупреди в преинтересно интервю д-р Здравко Арнаудов, който е завършил медицина и има интереси в психоневроимунологията.
Тялото, в което живеем, е любима мишена на модерната индустрия. Eстетичната медицина ни предлага да бъдем вечно млади и красиви. Фармацията произвежда добавки за да ни „добави“ здраве и добро самочувствие. Къде обаче свършват границите на възможното и започва нереалистичната реклама? Кога правим инвестиция в здравето си и кога харчим напразно, водени от страховете си?
Отговорите потърсихме с д-р Здравко Арнаудов, който е завършил медицина и има интереси в психоневроимунологията. След дългогодишна кариера във фармацевтичната индустрия той притежава ясен поглед както върху ползите от новите лекарства и добавки, така и върху манипулациите с информация. Разговорът ни се завърта около трупането на килограми, революционните лекарства за регулиране на теглото и модерните добавки NAD+, представяни като извор на енергия и вечна младост.
В последните години много хора се оплакват от наднормено тегло. „Колкото и да ям, все съм гладен“ – това е тяхната история накратко. Следващата им стъпка често е модерното лекарство „Оземпик“, с което отслабват рязко. Какво всъщност се случва в телата им?
Обяснението не е просто. Първо трябва да скицирам картината на обмяната на веществата. Когато хапваме нещо сладко, т.е. захар, ние приемаме един дизахарид. Още в устата ни той се разделя от ензима амилаза на фруктоза и глюкоза. Фруктозата тръгва в кръвта и се превръща в мазнини.
Глюкозата раздразва панкреаса. В този момент „изскача“ хормонът инсулин и започва да дразни инсулиновите рецептори на клетките – белтъчни образувания, свързани с канали. Когато инсулинът дразни тези рецепторни канали, те се отварят, а глюкозата преминава в клетките и се усвоява, т.е. превръща се в енергия. Глюкозата храни органите – най-вече мозъка, черния дроб, мускулите, също и еритроцитите.
По различни причини обаче – генетично предразположение, напредване на възрастта, злоупотреба със сладко и пр., инсулиновите рецептори се увреждат или, по-точно, стават нечувствителни, т.е. резистентни към инсулина. Инсулинът не може да се свърже с тях, глюкозата не се усвоява от клетките и органите остават гладни. Мозъкът страда, мускулите страдат. Затова на човек постоянно му се яде.
Неусвоената глюкоза остава да кръжи в кръвта и организмът я складира в мазнини. Килограмите започват да се покачват, тялото променя формата си. Едва когато се подобри инсулиновата резистентност, човек е в състояние да се нахрани с една филийка хляб, а не да изяде три и пак да остане гладен.
Сами можем ли да увредим инсулиновите си рецептори? С неправилно хранене, например?
Злоупотребата със захар води до инсулинова резистентност. Когато редовно претоварваме организма, клетките, образно казано, заявяват: „Стига ни толкова захар!“. За да не се засмуква много захар, инсулиновите рецептори намаляват. Представете си тези рецептори като рогцата на охлюв – когато глюкозата им е много, те се прибират, а когато е в дефицит – израстват.
Ако тези рецептори вече са увредени, какъв е начинът да ги активираме?
Ако увреждането е генетично предопределено, рецепторите ще си останат дефектни. Освен това те се изхабяват. Рецептата във всички случаи е глад. Разбира се, не говоря за крайности. Но единственият начин е да се намали приемът на т. нар. бързи въглехидрати и на калории като цяло.
Тогава организмът не само че повишава чувствителността си към глюкозата и подобрява усвояването й, но започва да разгражда и мазнини.
Някои хора предпочитат да ядат рядко и по много, други – често и по малко. В крайна сметка е важно какво и колко изяждаш.
Но как човек, който нон-стоп е гладен, може да спре да яде и да отслабне? Единственият начин лекарствата от типа на Оземпик ли са?
Генеричното име на това лекарство е семаглутид. Има и други лекарства със същия мехнизъм на действие като лираглутид и екзенатид. Наричат ги GLP-1 рецепторни агонисти заради механизма им на действие – те имитират действието на хормона глюкагон. Нека да обясня как се случва това и защо резултатът е намаляване на мазнините.
Панкреасът произвежда два важни хормона – инсулин и глюкагон. Инсулинът активира директното усвояването на захарта. Глюкагонът е хормон от групата на инкретиновите хормони. Те, като цяло, активират разграждането на мазнините за набавяне на глюкоза. Освен това забавят изпразването на стомаха и потискат центъра на глада в мозъка. Когато приемем лекарство от тази група клетките си хапват, чувстват се нахранени. А пациентът изгубва апетит и мастна тъкан.
Кое, според вас, ще е следващото „чудо“, което фармацията ще хвърли в неравната битка с наднорменото тегло?
Към момента много усилено се работи в тази посока. Глюкагон и глюкагоновите пептиди, както и глюкозозависимият инсулинотропен пептид, са най-атрактивните цели за нови лекарствени продукти за повлияване на механизмите, свързани със ситостта, осигуряването на енергия и разграждането на мазнините.
Става дума за стомашен полипептиден рецептор, който е глюкозозависим и инсулинотропен. Обмисля се и комбинация между този пептид и семаглутид. С тази комбинация тлъстините трябва да изчезват както пламъка на свещ, духнат от вятъра.
Да предположим, че човек приема семаглутид или лираглитид, стигне желаното тегло и спре лекарството. Какво следва?
Следва да се научи да спазва друг режим на рационално хранене. Можеш да използваш времето, в което си на лекарството, свалил си килограми и вече ти е по-леко, за да си създадеш нови навици и по-добра дисциплина. Да ядеш по-малко, да се движиш повече. Краткотрайните диети не работят.
Нещо може да се промени, само когато променим навика.
Когато веднъж отслабнем, в „безопасност“ ли сме завинаги?
Организмът ни може да образува мастни клетки през целия живот. Веднъж образувани, връщане назад няма. Дори да се „стопиш“, мастните клетки се изпразват, но си остават. Те са като мех: като му излееш водата го сгъваш и си го слагаш в чантата. Като го напълниш, си го носиш под мишницата.
Затова моят съвет е – не тъпчете децата си. Когато ги прехранвате на крехка възраст, вие им образувате мастна тъкан. Докато растат и играят, тя може и да се „скрие“. Но когато растежът на организма спре, когато хората влязат в една по-спокойна откъм физическо натоварване възраст, а заседяването се удължи, ще започнат отново да пълнят мастните клетки.
Бихте ли дали и други съвети за храненето?
В природата, когато си предизвикан и усещаш заплаха, правилото е „Бий се или бягай“. Но защо забравяме едно друго правило: „Почивай и храносмилай“? Когато хапнем, не трябва да се натоварваме.
Съветът „Наяж се добре сутринта“ е безумен. Та тогава човек е най-работоспособен! Когато работиш се включва симпатиковата нервна система.
Под нейното въздействие организмът се мобилизира, ускорява се сърдечната дейност, стесняват се кръвоносните съдове, повишава се кръвното налягане, разширяват се въздухоносните пътища в белите дробове и намалява образуването на храносмилателни сокове, понижава се перисталтиката на стомаха и червата.
Като цяло намалява активността на храносмилателната система, стомахът стои пълен и храната не се усвоява. Парасимпатиковата част е обратната на симпатиковата. По-логично е вечер да ядеш по-обилно и да си легнеш. Тогава тя се включва, и ти почиваш и храносмилаш.
Много хора религиозно вярват в силата на добавките. Една от най-модерните, NAD+, се предлага под формата на скъпи таблетки и още по-скъпи интравенозни инфузии. Рекламира се като „анти-ейджинг формула за дълголетие“, „стопер на стареенето на клетъчно ниво“, „здраве за мозъка“. Къде е истината?
Ако говорим за най-голямата измама в рекламата, това е NAD+. NAD е съкратеното име на коензима никотинамид аденин динуклеотид. Никотинамидът е най-обикновен витамин В3 и представлява прекурсор, т.е. изходно вещество за синтез на NAD. Можеш да си го купиш от аптеката за стотинки. Останалото е пуриновата база аденозин и два фосфорни йона.
Като пиеш никотинамид, в организма ти се синтезира NAD. Пуриновата базата се синтезира при разграждане на месото, местни субпродукт и се добавят фосфорни радикали. Така се образува коензимът NAD. Въпросът е дали е редно един витамин, който струва образно казано стотинки, да се продава в красива опаковка за 100 лева? Същият въпрос важи и за интравенозните инфузии с витамини и минерали в електролитни разтвори, на които и пет лева са им много, а ги предлагат за по 5000. От тези коктейли няма никаква полза.
Като изключим надутите цени, нужен ли ни е наистина коензимът NAD? Имаме ли опасен дефицит на важни коензими и какво всъщност са коензимите?
Да, нужен ни е, затова присъства в големи количества в организма ни. Никотинамид аденин динуклеотид, т.е. NAD, е коензим, открит във всички живи клетки. Доставяме си го с храната и няма никаква нужда от допълнително внасяне, абсолютно никаква. Коензимите се асоциират в момента на самата реакция, тъй като присъстват в големи количества в средата.
Ензимите са ускорители на реакциите, а коензимите ги изграждат. При обработването на глюкозата се получава една каскада – откъсват се и се присъединяват радикали и като резултат се отделя енергия. Осъществява се окислително-редукционен процес или клетъчно дишане. А NAD участва именно в тези окислително-редукционните процеси, с които обезпечава енергията за клетките и организма. Ако този процес спре, ще сме мъртви. Мислите ли, че един витамин от аптеката ще може да повлияе на този процес?
Във всички реклами се обяснява ролята на NAD и ползите от него, но никъде няма производител, който да ви достави субстанция с готова формула NAD, особено пък за венозно приложение. Да не говорим за регистрация в агенциите за храни и лекарства в САЩ и Европа.
До този момент обсъждаме тялото сякаш е напълно самостойно. Но ако тялото е хардуерът, а психиката – софтуерът, върху кое имаме по-голям контрол? И за кое си струва да се грижим по-усърдно?
Организмът представлява единно цяло, не можем да отделим психичното от телесното.
От една страна, вътрешните ни органи са автономни системи. Ако в мозъка има 10 милиарда нервни клетки, в стомашно-чревния тракт има 4 милиарда, т.е. той може да функционира независимо от мозъка. Дори го наричат втори мозък. Просто казано, не можем да изкомандваме червата да засилят перисталтиката си, да работят малко по-бързичко, защото ни е е тежко на стомаха. Или да заповядаме на сърцето да бие по-бързо или по-бавно. Ако обаче психиката ни възприеме нещо като опасност, ако сме под стрес, точно това се случва.
Емоциите са фона на нашето ежедневие, те определят както социалното, така и биологичното ни функциониране. Емоциите по време на депресивен или маниен епизод деформират мисленето ни – тогава всичко може да ни се струва или изцяло „черно“ или идеално „розово“, а всъщност да си е същото. Фактите не означават нищо, докато не започнат нашите интерпретации. Интерпретациите въвличат емоциите и разгръщат преживяванията, а те определят поведението и физиологичното ни състояние.
Когато ни е трудно, чувстваме се безпомощни и не виждаме изход какво да изберем – антидепресанти или психотерапия?
Проучванията показват, че при депресия психотерапията не просто помага, а постига същия и дори по-добър резултат от антидепресантите. Ако човек е емоционално пренапрегнат и свръх фиксиран в определен проблем, хапчетата могат да го стабилизират и да създадат един добър терен, на който да стъпи психотерапията. Двата подхода могат да вървят ръка за ръка.
Източник: Булевард България
