Тома Биков с тежката истина! Разбиващ анализ за Бай Ганьо, Бърнард Шоу и Джон Малкович!
Представлението „Оръжията и човекът“ от Бърнард Шоу на Народния театър предизвика дебат още преди публиката да е видяла премиерата, пише в свой коментар Тома Биков.
Тоъ припомня, че режисьор на постановката е холивудската звезда Джон Малкович, което допълнително привлича вниманието на медиите и онази част от обществото, която се интересува от театър.
Още при обявяването на намеренията на Народния театър пиесата „Оръжията и човекът“ да се играе на неговата голяма сцена дебатът дали това изобщо трябва да се случва, беше отворен. В дните преди премиерата противници и привърженици на постановката (нито едните, нито другите са я гледали) заявиха публичната си позиция за и против представлението.
Може би честите предизборни кампании, в които се намира страната от 4 години насам, са възпитали инстинкт в определени групи от обществото да подлагат на дебат и съответно на гласуване всяко събитие, което се появи в публичното пространство.
По този начин българското общество произвежда повече следствия, отколкото причини. Само по себе си това е симптом за заболяване. В случая с представлението на Малкович следствията от изпреварилия самата постановка дебат със сигурност са повече от причините.
Едната страна брани българското национално чувство, което според нея би могло да бъде разрушено или най-малкото унизено от една театрална постановка, а другата страна изпитва неописуем срам от риска да се изложим пред чужденците.
Първите изпитват ужас, а вторите срам и заедно активно предлагат на всички останали да изберат между двете състояния. Който откаже да избира между ужаса и срама, започва да се чувства като идиот в древногръцкия контекст на тази дума – прост човек, който се е самоизключил от обществения процес.
Тези отношения между двете спорещи групи естествено надхвърлят многократно възможностите за въздействие, които едно театрално представление, пък било то и под режисурата на Джон Малкович, има в днешно време.
Затова би било далеч по-адекватно да анализираме не представлението, което не сме гледали, а спорът между тези две групи. Той действително има по-голямо въздействие от самата постановка. Защото е очевидно, че в този случай следствието е далеч по-голямо от причината.
Пиесата „Оръжията и човекът” е антивоенна сатира, която Бърнард Шоу пише в началото на 90-те години на XIX век. Като повод за сатирата, която има универсално антивоенно отношение, той ползва Сръбско-българската война и пренася действието в България.
В този контекст България не е причина, а само повод за сатирата, която в своя генезис цели да докосне преди всичко западната публика.
Затова е много пресилено да се каже, че Шоу е имал намерение да унижава българите, като вкарва в устата на един от персонажите на комедията коментари, че българите не се къпят.
Впрочем по същото време българският класик Алеко Константинов изгражда образа на Бай Ганьо в цялата му многопластовост, като със средствата на сатирата той обобщаващо се подиграва на етиката, естетиката и дори хигиената на начеващия български капиталист.
Добре е да знаем, че същият този обобщен български капиталист е основата, върху която се изгражда българската държавност от Освобождението до 1944 година. Негови потомци са хора като Атанас Буров например, който по ирония на съдбата се е позиционирал като изцяло положителен образ в българската памет.
Част от обобщения образ на бай Ганьо са и всички онези стопански дейци, които са митологизирани с тезата за „българското икономическо чудо“ от началото на ХХ век, която възпроизвеждаме наред с възхищението си към таланта на техния изобличител Алеко.
Тук критиците на Шоу и Малкович искрено обявяват, че не е проблем да се самообиждаме, но е огромен проблем да ни обиждат хора, които не са българи.
Извън конкретния дебат за пиесата на Шоу, моето мнение е, че е далеч по-унизително да се самообиждаш и да се радваш на автообидите си, отколкото да те обиждат. Защото самообидата зависи единствено от теб самия, докато обидата отвън се случва независимо от волята ти.
Но да се върнем към представлението на Народния театър. Част от противниците на представлението вече обявиха, че Малкович иска да унижи българите. Едва ли има нужда да се оборва тази теза. Самото присъствие на Малкович в България и желанието му да постави представление в Народния театър е достатъчно доказателство, че изпитва базово уважение към страната ни.
Дали самото представление ще се хареса на публиката от художествена гледна точка предстои да видим. Не е изключено постановката да е слаба въпреки режисурата на Малкович.
Подобно нещо би могло да се случи и на най-добрите актьори и режисьори. Не е изключено и да е добра. Със сигурност обаче интересът към нея ще бъде голям, включително и заради дебата, който я предхождаше. Но трябва да сме много глупави, ако стигнем до извода, че само дебатът около пиесата на Шоу ще предизвика интерес.
Отношенията на Джон Малкович с България започнаха, след като той игра на сцената на Народния театър в представлението „В самотата на памуковите полета“, което предизвика огромен интерес сред публиката въпреки липсата на български елемент в сюжета.
Тогава обществената драма беше свързана с високите цени на билетите, които обаче не спряха българската публика да препълни салона. С това искам да подчертая, че българската публика със сигурност има нужда да се докосва до творци от световна класа, а българските актьори и режисьори да се равняват по техните стандарти на работа.
Недостатъчният български досег със света е дефицит, който често може да бъде усетен. Най-вероятно в неговото наличие се корени и самоизолацията на българската култура от външния свят.
Тази българска културна самота е достатъчно дълбока тема, за да може да бъде обобщена в няколко изречения, но е важно да се каже, че именно тя стои в основата на българската меланхолия. Може би тя ни пречи понякога да сме способни да се зарадваме истински или правилно да оценим определен успех или провал. Тя е в основата и на тоталното преклонение пред чуждия поглед към нас самите или на тоталното му отрицание, което граничи с обида.
И ако в постановката на Малкович има нещо важно, което можем да подчертаем още преди да сме я видели, то е, че тя ще ни покаже една гледна точка към нас самите, за която не сме знаели, че съществува.
Затова е добре да погледнем гледните точки на драматурга и на интерпретатора в лицето на режисьора с любопитство, а не с ужас или със срам и да се опитаме да ги разберем. Защото може да се окаже, че те не искат да ни обидят, а просто да общуват с нас. Може би и ние, включително и тези, които вече се обявиха против представлението, искаме същото.
Автор: Тома Биков
Източник: Филтър
