Шедьовърът „Ахинора“ на художника от 5-те лева стана на 100 години! Тълпи от хора, за да я зърнат. Макар ликът на художника Иван Милев да стои вече от повече от 15 години на банкнотите от 5 лева, за повечето българи името му остава неизвестно или смътно. Малцина знаят за световния шедьовър на Иван Милев „Ахинора“. Картината събра невиждано множество от хора, които просто искат да я зърнат отблизо. Ето какво разказва Тома Биков и до какви размисли за културата в България достигна той:
Емблематичната картина „Ахинора“ на Иван Милев събра стотици ценители на изобразителното изкуство, които препълниха Софийската градска галерия, за да я видят.
Картината е рисувана преди почти 100 години и рядко напуска Казанлък, където се съхранява, защото е чувствителна към температурни влияния.
Отбелязвам това събитие не толкова заради картината, колкото заради огромния интерес към нея от страна на публиката. Този интерес идва на фона на дежурните интелектуални оплаквания, че културата е занемарена, че обществото не се интересува от нея и нейното значение е със затихващи функции.
Събитието в Софийската градска галерия е пример за точно обратното – че към изкуството не просто има интерес, но и този интерес е насочен към високото изкуство, стига то да бъде представено по подходящ начин. И това е един от многото примери.
Клишето, че интересът към изкуството спада, се роди през 90-те години на миналия век, когато галериите, театрите, оперите и музеите наистина бяха празни. Това клише придоби толкова голяма тежест, че инерцията му продължава и до днес, когато липсата на интерес към определена културна продукция се оправдава с нихилизма на публиката, а не с недостатъците на своите автори.
Само преди две седмици се стигна до физически сблъсъци заради пиеса от Бърнард Шоу в Народния театър, което също говори за значим интерес към изкуството и за представата за неговата значимост в обществото.
Към този факт трябва да прибавим, че театралните салони са пълни и това не е само софийски феномен.
В същото време всяка година на панаира на книгата в София могат да бъдат видени шатрите на десетки издателства, които не се ползват с държавно финансиране, а съществуват единствено заради хората, които купуват книги.
Периодът, в който книжарниците бяха затваряни, за да се превърнат в кафенета, приключи отдавна. Днес книжарниците са пълни с хора, а някои от тях са част от вериги, които обхващат цялата страна.
Имаме и писатели като Георги Господинов и Милен Русков, които регистрират значими тиражи и всяко тяхно произведение е истинско събитие.
Едва ли ще ми стигне мястото, за да изброя всички съвременни български културни факти, които предизвикват интереса на публиката. Той заслужава специално внимание както от хората, които се занимават с изкуство, така и от държавата.
Когато говоря за културни факти, имам предвид не проявите на халтура, субкултура и шоубизнес, които така или иначе се ползват с интереса на публиката, а на проявленията на високото изкуство.
Може би е време да престанем да мислим как да вкараме хората в залите, галериите и музеите (те вече са там), а да се фокусираме върху качеството, което ще видят вътре. То зависи и от държавната политика, която има ангажимент към голяма част от културната инфраструктура.
От години, подвластна на клишето за слабия интерес към изкуството, държавата отделя средства, за да пълни с количество публика културните институти. Почти цялата система за финансиране на културата е изградена на този количествен принцип, в който качеството е без значение. Това е тенденция, която имаше логика във времената, когато културата действително не предизвикваше значим интерес сред публиката.
Днес обаче ситуацията е коренно различна и ако този количествен подход продължи, то интересът на българската публика към българската култура би могъл да бъде изчерпан. В същото време и хората, които се занимават с изкуство и култура, би трябвало да си дадат сметка, че с интереса на публиката се увеличават и изискванията към тях самите.
Българските музеи, театри, опери, филхармонии и галерии са част от общото европейско културно пространство и би трябвало да се съизмерават с него. Когато българското кино изчезна за около 20 години след 1990, интересът към киното като културен феномен не спря, а просто се премести в посока извън България.
По същия начин публиката, която има нужда от качествена културна продукция днес, би могла много лесно да премести интереса си главно към културни произведения, които са произведени извън България. По този начин би била изпусната възможността за надграждане на собствената ни идентичност.
Когато се говори за култура, произведена извън България, би трябвало да мислим и за излаза на български културни факти в чужбина. Такъв има от известно време, но със сигурност това не е продукт на достатъчно добре осмислена и целенасочена държавна политика.
Възможностите, които ЕС дава за културно взаимодействие, са безбройни и българските творци биха могли да се възползват от тях, стига да бъдат на подходящото ниво, за да го правят. Това отново означава производство на качествени и оригинални културни събития. Защото този тип политика е единствената възможност България да подобри образа си в Европа, който не е никак добър.
Дали необходимостта от подобна културна политика ще бъде осъзната, е въпрос, отправен най-вече към творците и държавата. Защото публиката очевидно е готова за това.
Автор: Тома Биков
Източник: bgart.bg
