Месеци след като САЩ и Израел започнаха операция „Епична ярост“ срещу Иран, Ормузкият проток остава до голяма степен затворен. Великобритания избра да не се намесва пряко в конфликта, но въпреки това понася последиците от кризата под формата на рекордно високи цени на дизела и рязко ускоряване на инфлацията.

Това напомня за друга криза в Близкия изток отпреди седем десетилетия.

Преди 70 години египетското правителство национализира Суецкия канал, предизвиквайки Суецката криза. Каналът преминава през Египет и свързва Червено море със Средиземно море. Той е жизненоважен маршрут за корабите, пътуващи между Европа и Азия.

След завършването му през 1869 г. от компания, ръководена от французи, египетското правителство притежава 44% от акциите. Финансови затруднения обаче принуждават Египет да продаде своя дял на британското правителство през 1875 г. Така Великобритания и Франция придобиват значителни финансови интереси в канала.

След национализацията Франция и Великобритания, заедно с Израел, нахлуват в Египет в опит да си върнат контрола над стратегическия воден път. Военната операция обаче се проваля катастрофално и е осъдена от международната общност. Суецката криза се превръща в символ на загубата на статута на Великобритания като световна суперсила.

Днес междинните избори в САЩ засилват натиска върху администрацията на Доналд Тръмп заради продължаващия конфликт. Изборите в Израел също оказват влияние върху развитието на събитията. Според публикации премиерът Бенямин Нетаняху е настоявал за подновяване на ударите преди вота. Други съобщения сочат, че САЩ и Израел са разработили планове за възобновяване на атаките след изборите.

През 1956 г. президентските избори в САЩ също са важен фактор при вземането на решения. Тогава обаче Великобритания и Франция погрешно смятат, че изборите ще отвлекат вниманието на Вашингтон от действията им.

Това се оказва сериозна грешка. В разговор с британския премиер Антъни Идън ден след вота американският президент Дуайт Айзенхауер ясно заявява, че администрацията му няма да толерира продължаващите действия на Великобритания, Франция и Израел. Той настоява за постигане на договорено решение чрез ООН.

Паралелите между Суецката и Ормузката криза надхвърлят затварянето на два жизненоважни морски маршрута. И двете поставят един и същ въпрос: докъде може да стигне геополитическата мощ, когато икономическата сила вече не я подкрепя в същата степен?

Суперсилите в упадък

През 1944 г. американският професор по външна политика Уилям Т. Р. Фокс въвежда термина „свръхсила“. Той го определя като резултат от съчетанието на „голямо богатство, многобройно население и благоприятно географско положение“. Това определение е близко до съвременното разбиране за велика сила на историка Филипс О’Брайън.

По онова време Фокс определя три суперсили – САЩ, Великобритания и Съветския съюз. По-късно той признава, че включването на Великобритания в тази категория е било грешка, най-вече заради относителния ѝ упадък спрямо САЩ, а впоследствие и спрямо останалата част от Европа.

Днес може би сме свидетели на подобно преразпределение на силите.

Макар да съществуват различни начини за измерване на икономическата мощ, сравнението по паритет на покупателната способност показва впечатляваща промяна. През 1990 г. китайската икономика е само част от мащаба на американската, докато днес Китай вече я изпреварва по този показател.

През XIX век Великобритания е водещата световна сила и се възползва от онова, което икономистите наричат „прекомерна привилегия“. Това е възможността държавата да финансира дълга си лесно и при изгодни лихвени условия благодарение на централната роля на британската лира в международната парична система. Лондон е и водещият финансов център в света.

С отслабването на Великобритания тази привилегия постепенно преминава към САЩ. Загубата ѝ става особено осезаема по време на Суецката криза, когато британската лира е подложена на силен натиск.

Днес също се забелязват признаци на напрежение във финансовата система, която поддържа американската мощ.

По време на Суецката криза слабостта на британската валута и зависимостта от американска финансова подкрепа ограничават възможностите на Лондон да действа самостоятелно въпреки значителната му военна сила.

Кризата е част и от по-широкото геополитическо противопоставяне по време на Студената война. През 1955 г. Египет сключва оръжейна сделка със Съветския съюз, която нарушава регионалния баланс на силите и допринася за решението на Израел да се включи в превантивна война.

В отговор на сделката САЩ оттеглят финансирането за язовира в Асуан – мащабен инфраструктурен проект на река Нил. През 1956 г. Египет национализира Суецкия канал, с което кризата избухва.

Британските лидери се опитват да представят египетския президент Гамал Абдел Насър като диктатор от типа на управлявалите през 30-те години на XX век, който се стреми към регионално господство.

Намесата на САЩ в Иран днес има сходни измерения. Американският министър на войната Пийт Хегсет представя ликвидирането на иранското ръководство като необходима мярка за предотвратяване на екзистенциална заплаха от „смъртния враг на Америка“.

Икономическата цена на геополитическите амбиции

Геоикономиката – взаимовръзката между икономиката и геополитиката, също играе централна роля в Суецката криза.

Каналът е основен маршрут за транспортирането на петрол от Близкия изток и съществуват опасения, че национализацията му ще прекъсне доставките за Великобритания. Иронично, именно решението за нахлуване в Египет води до недостиг на петрол и въвеждане на ограничения върху потреблението на горива във Великобритания.

По-широкото противопоставяне по време на Студената война също е ключово за позицията на САЩ. Вашингтон не иска да изглежда така, сякаш одобрява имперските действия в Египет, докато осъжда съветския империализъм в Унгария.

Както Суецката криза трябва да бъде разглеждана в контекста на Студената война, така и настоящият конфликт следва да се анализира през призмата на геополитическото противопоставяне, което някои определят като „Студена война II“.

Отношенията между САЩ и Китай не са се подобрили съществено, а конфликтите чрез посредници напомнят за динамиката на първата Студена война.

Междувременно американските военни ресурси са под все по-силен натиск. Това се вижда най-ясно при намаляващите запаси от боеприпаси. Те бяха ограничени още преди конфликта с Иран, отчасти заради подкрепата на САЩ за Украйна, а войната допълнително ги изчерпва.

Суецката криза показва колко бавно политическите лидери могат да осъзнаят икономическите ограничения пред геополитическите си амбиции.

Днешните САЩ не са Великобритания от 1956 г., но конфликтът с Иран отново повдига въпроси за границите на американската мощ. В условията на оспорвано икономическо превъзходство Вашингтон може да бъде принуден да преосмисли мащаба на глобалните си военни ангажименти.

Ще се наложи ли САЩ да ограничат глобалните си амбиции, както Великобритания беше принудена да го направи след Суецката криза?

The Conversation/превод: SafeNews