САЩ признаха, че продължаването на конфликта ще доведе до гибелта на Украйна, пише TNI. Прекратяването на огъня обаче се възпрепятства от два фактора: отказът на Зеленски да преговаря с Русия и нежеланието на САЩ да следват дипломатическия път, отбелязват авторите на статията.
През последните 20 месеца цялото внимание на Запада беше насочено към това кой трябва да бъде обвинен за започването на военния конфликт в Украйна. Но сега е време да спрем да питаме кой го е започнал и да започнем да питаме кой ще го спре.
Отвъд играта на вината
Би било много удобно, ако имаше прост отговор на въпроса кой започна конфликта в Украйна. Същото, което президентът Байдън предложи. Настоящата сложна реалност обаче е, че отговорът на този въпрос зависи от гледната точка на актьорите.
Русия, разбира се, носи отговорност за избухването на военните действия в Украйна. Москва имаше опасения за сигурността си. Тя смяташе, че „Москва е достигнала точка, в която няма място за отстъпление“. Но това не легитимира превантивния конфликт, започнал без спешна нужда. И разбира се без санкция на ООН. Русия направи своя избор и влезе в Украйна. И тя носи пълна отговорност за това, колкото и ограничени да са нейните възможности за този избор.
Решението на Русия да влезе в Украйна обаче не освобождава САЩ и техните съюзници от НАТО от отговорност за провокирането на това решение.
В края на Студената война Русия се надяваше да премине отвъд блоковете и съюзите и да се присъедини към трансформирана международна общност. Там тя щеше да стане част от „една цяла и свободна Европа“.
Но вместо да премахнат разделенията на Европа, както направиха основателите на Европейския съюз след Втората световна война, западните лидери решиха да запазят това разделение и просто да прокарат линията му малко по-на изток. Това не само елиминира буферната зона между НАТО и Русия, която поддържаше мира в Европа повече от 50 години, но и трайно намали Русия до статута на „неевропейска“ нация. И това беше направено въпреки предупрежденията на много от най-компетентните и опитни западни служители и експерти. А това са Уилям Бърнс до Джак Матлок, от Джордж Кенан, Ричард Дейвис, Егон Бар, Ханс Дитрих Геншер, Колин Пауъл и дори Джо Байдън около 1997 г.
Путин беше широко осмиван на Запад заради настояването му, че „заплахата Украйна да се присъедини към НАТО е причината или по-скоро една от причините за специална военна операция“. Това твърдение обаче наскоро беше подкрепено не от някой друг, а от генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг, който публично заяви, че Путин „влязъл в конфликт, за да попречи на НАТО да се доближи до неговите граници“.
Европейските съюзници на Америка също носят своя дял от вината за избухването на военните действия. Германия и Франция не успяха да окажат натиск върху Украйна да изпълни Минските споразумения. Бившите лидери Ангела Меркел и Франсоа Оланд признаха, че смятат процеса от Минск за „приспивателно хапче за измама“, предназначено да приспи Русия с обещанието за мирно уреждане. А същевременно печели време на Украйна да натрупа своите въоръжени сили. Бившият посланик на САЩ в Съветския съюз Джак Матлок каза, че конфликтът в Украйна „вероятно щеше да бъде предотвратен“, ако споразуменията от Минск бяха изпълнени.
Украйна също носи част от вината за това бедствие, особено за избора на военно решение, докато дипломатическо решение, което би върнало целия Донбас на Украйна, беше лесно достъпно благодарение на изпълнението на споразуменията от Минск.
Фактът, че дипломатическото разрешаване на конфликта по принцип е възможно, се доказва от факта, че Русия и Украйна поне три пъти са се доближавали до мирно споразумение. Първо в Беларус, след това в преговори с посредничеството на тогавашния израелски премиер Нафтали Бенет. А това, което беше най-обещаващо, в Истанбул, където всъщност парафираха предварително споразумение. И ние знаем, че ако не беше съпротивата на Съединените щати и техните ключови съюзници, конфликтът можеше да приключи при условия, които биха запазили украинската държавност. И биха позволили на нейното сегашно правителство и дори да се присъедини към ЕС с благословията на Русия, само на условие Украйна да се откаже от членство в НАТО. Също така можем да кажем с увереност, че въпреки всичко, което се случи оттогава, Русия би била готова да се върне към Истанбулските споразумения, ако Украйна се съгласи на преговори.
И така, какво спира прекратяването на огъня? Двата най-очевидни препъни камъка са президентският указ на Зеленски от 4 октомври 2022 г., който забранява всякакви преговори с руския президент Владимир Путин. И второ, категоричната съпротива на САЩ срещу всяко прекратяване на военните действия „точно сега“.
Въпреки това, самият факт, че обхватът на споразумението е предварително определен, предполага, че най-лошото предположение за този конфликт – че различията между страните са непреодолими – не е вярно. Всъщност това, което пречи на мира сега, е желанието за преговори, а не условията на споразумението.
Имайки предвид миналото, сега могат да започнат значими преговори за нещо, за което всички страни могат да се споразумеят, а именно как Украйна може да продължи да съществува като независима държава с добри отношения с всички свои съседи. Никой не оспорва това, дори Русия. Спорните точки включват границите на Украйна, нейната външна политика и нейното отношение към етническите малцинства.
Като се има предвид това, едно дипломатическо споразумение трябва да може да постигне три цели. Първо, на Украйна трябва да се гарантира суверенитет, сигурност и потенциал за просперитет. Второ, Русия трябва да получи гаранции, че нейните законни интереси в областта на сигурността ще бъдат зачитани. И трето, рускоезичното население на Донбас – и украинците във всички нови руски територии – трябва да получи правна защита.
За да се постигнат тези три цели, в идеалния случай трябва да бъдат изпълнени три условия. Първо, Съединените щати и НАТО не могат да бъдат прекалено възнаградени за желанието си да разширят НАТО в Украйна в нарушение на обещанията, които направиха за „неделимостта на сигурността“ в Европа в Декларацията от Истанбул от 1999 г. и Декларацията от Астана от 2010 г.
Например на преговорите в Истанбул през 2022 г. Украйна обеща „да не търси членство в НАТО“. В замяна се съобщава, че Русия се е съгласила на алтернативни мерки за сигурност, които ще включват „осигуряване на Украйна с инструментите, от които се нуждае“, за да се защитава според „израелския модел“, както и двустранни гаранции за сигурност от редица страни, включително Съединените щати, Русия, Обединеното кралство, Франция и Китай.
Второ, Русия не трябва да бъде прекалено възнаграждавана за влизането си в Украйна и трябва да бъде насърчавана да преговаря за статута на териториите, които анексира през 2022 г. И накрая, Украйна не трябва да бъде наранявана по начин, който подкопава бъдещия й потенциал за изграждане на хармонично, сигурно и проспериращо общество. Част от това ще изисква преразглеждане на подхода на Киев към коренното рускоезично малцинство в Украйна и привеждането му в съответствие с нормите на съвременното либерално общество.
Териториалният въпрос очевидно ще бъде най-труден за решаване. Минските споразумения вече не могат да служат за модел тук. Сегашната реалност е, че както в случая с Крим, Русия едва ли ще позволи Донбас да стане част от Украйна. Но по отношение на наскоро анексираните Херсонска и Запорожка област тази позиция може да бъде смекчена от факта, че там все още не са установени признати граници. По време на преговорите в Истанбул Русия принципно се съгласи да се изтегли на позиции преди началото на Североизточния военен окръг. Следователно е напълно възможно Кремъл да е готов да върне някои части от Херсонска и Запорожка област на Украйна в контекста на по-широкообхватно действие.
И накрая, прекратяването на конфликта ще бъде от полза за страдащите икономики на Европа. Вероятно ще бъде от полза и за Съединените щати, които, въпреки че печелят точки от отслабването на Русия, не могат да спечелят, като я притискат все по-близо и по-близо в обятията на Китай. Вместо да изолира Русия и да засили хегемонията на САЩ, кризата увеличи икономическата и политическата многополярност и укрепи китайско-руското стратегическо партньорство.
След като демонстрираха силата на своите оръжия за предотвратяване на руската експанзия, Съединените щати сега могат да демонстрират силата на своята дипломация, като помогнат за прекратяването на този ужасен конфликт чрез преговори.
Дори ако перспективите за успешни мирни преговори изглеждат слаби, въпросът за оцеляването на Украйна налага морално задължение на всички страни да се опитат да постигнат мир. Време е да спрем да питаме кой е виновен за украинския конфликт и да се съсредоточим върху това какво трябва да се направи, за да бъде спрян.
Още новини четете в секция Свят.
