Още след Освобождението в София се разкриват възможности за удоволствия – театри,
концерти, изложби. А наред с тях се откриват първите публични домове с шансонетки. С пристигането на мъже от провинцията в столицата, които имат осигурена работа, те започват да търсят и плътски удоволствия. Иска им се да грабят с пълни шепи от живота. Така се появяват и първите родни жрици на любовта.
След официалната програма, която предоставяли веселите певици, които показвали разголените си прелести, се оттегляли с клиентите си. В началото проститутките са основно чужденки. Българката за дълго остава свита в морала на своето семейство. Все пак се намират и такива, които прескачат границата на приличието. Това са обикновено разведени жени или вдовици, както и съвсем невръстни момичета. През 1986 г. общият им брой в България е 444, от които 364 са явни. Най-много разбира се, са в столицата. Следват Варна, Пловдив, Видин, Русе, Бургас и Велико Търново.
Жените проститутки се отказват от обикновения начин на живот.
Заживяват в друг свят, който има свои правила на поведение, различни от общоприетите. Обикновено жената, която продавала тялото си, нямала способността да се бори с живота и да му устоява. Не била подготвена за труд и отговорности. Често е лекомислена и суетна.
Проституцията се явила в противоречие с цялостния нравствено-правен порядък в обществото. През 1903 г. парламентарната комисия е натоварена да изработи проект за законодателно уреждане на проституцията- приема се предложението на д-р Стамболски да се регламентира най-старата професия, с която се цели само да се узакони фактически съществуващото положение. По онова време публичните домове вече съществуват в цяла България. Уредени са по правилници от общините, които ги облагали с данък. Проституцията станала доходоносен занаят за общинските бюджети. За да се контролират нещата и да се ограничи броят на венерическите заболявания, имало лекари, които се грижели за здравето на шантонерките. Съществували и прикрити агенти, които следели за реда. Разбира се, съществувала и свободна проституция.
В по-малките градове публичните домове се намирали извън града, за да не смущават благонравието и да не се вижда кой ги посещава. В София пък те се намирали в центъра на столицата по улиците „Екзарх Йосиф“, „Алабинска“, „Леге“, бул. „Дондуков“, площад „Трапезица“. Най-известният носел марката „Аполо“ и се посещавал от висшата бюрокрация. Държали го известната баба Цора и дъщеря й Хермина. Над останалите кафе-шантани стояли фирмите „Одеса“, „Орфеум“, „Неапол“, „Аполо“, „Сан Стефано“, „2 февруари“, които уж прикривали истинското им предназначение, но всеки софиянец знаел какво се крие там.
През 1906 г. Народното събрание закрива със закон публичните домове в цяла България.
Проституцията продължава да съществува като самостоятелно занимание или уреждано със сутеньори.
С решаването на въпроса отново се хваща правителството на Кимон Георгиев. То взема строги мерки чрез гонения и репресивни санкции срещу продажните жени и техните сводници. Правителството е уверено, че трябва да запазят добрите нрави в страната и е непреклонно.
Вероятно във връзка с взетите мерки д-р Вера Златарева, юристка, публицистка, общественичка, член на дружеството на българските жени с висше образование, отпечатва две книги – „Психология и социология на българската проститутка“ (1935) и „Проституцията и борбата против нея“ (1936). Авторката пише, че „това префинено отровно цвете на обществения живот“ може да израсне единствено в града. Проституцията не може да се роди в селата, защото там животът е затворен в семейството. Според юристката най-старата професия се ражда от двуличието на мъжете, дошли от малкия град без свое семейство.
Тъкмо те се възползват от възможностите на големия град и „половия си глад“, далече от обществения контрол. По онова време в столицата търсенето е по-голямо от предлагането. Тъкмо търсенето създава и сводниците, които са посредници между клиентите и проститутките. Те използват наивността, неопитността и несигурността на мъжете от провинцията. А в дъното стояла само и единствено печалбата.
Проститутки обикновено ставали сами жени от малките градове, неосигурени материално. С най-древния занаят се занимавали и излъгани и изоставени софиянки. В професията се втурвали и увлечени в лукс лекомислени жени, на които финансите не позволявали да поддържат състоянието, което бленуват.
Вера Златарева изяснява същността на проституцията и я изследва с всички проблеми, които носи след себе си. Разглежда опасностите и борбата против нея.
Тя дава и примери с истински истории.
Ето и една от тези изповеди, които тя записва:
„Запознах се с него в една кръчма. Аз скитах тогава навсякъде. Беше ми така дотегнало. Той ми предложи да се приберем заедно. Попита ме колко спестени пари имам. Искаше да му купя стока, да почне той работа и да се прибера аз. Купих му не само стока, а и костюм. На втория ден след като му купих костюма, той започна да го залага. И годежните ни пръстени залагаше. Аз 5-6 пъти сама му откупувах костюма и съм плащала по 500-600 лева. Стефан знаеше, че аз продължавам да ходя с чужди мъже. Та и сам той ми водеше свои приятели. Ако не му дадях всичките пари, които изкарвах, той ме биеше. И парите все не стигаха. Изтеглях всичките си спестени пари. Поисках да се отделя от него и отидох да работя в една клиника. И парите, които там получавах, давах все на него. Той ме взе от там, като ми обеща пак, че ще работи той, а аз ще остана вкъщи. Но още първия месец почна пак да иска пари от мен. Аз имах вече спестени. Почнах пак да ходя с мъже. Той пак ми взема всичките пари и ме бие, когато съм изкарала малко или когато мисли, че крия от парите“.
Д-р Вера Златарева дава още много примери, които разказват нещастната съдба, но и избор на тези жени.
Но коя е Вера Златарева, която първа от образованите дами у нас дръзва да пише за този проблем на обществото?
Тя е родена през 1905 г. в село Голямо Белово, Пазарджишко. Родителите й са учители. Завършва право в Софийския университет през 1929 г. Тя е първата жена у нас, която защитава докторат в Юридическия факултет. Когато взема дипломата си, жените у нас не могат да работят като адвокати, прокурори или съдии. Нямат политически права и не могат да участват в избори. Много от тях изпълняват административна работа в съдилищата или адвокатските кантори.
Вера Златарева започва истинска битка, за да бъдат признати професионалните й права у нас. И я печели.
Отначало тя работи като помощник-юрисконсулт в Министерството на земеделието. През 1932г. е помощник завеждащ службата за борба със социалните злини при Дирекцията на полицията. Две години по- късно е началник отдел за обществено подпомагане при Пловдивската община. Минава под венчило с юриста Михаил Геновски. По-късно той е политик от БЗНС, министър на земеделието и държавните имоти.
Наред с адвокатската си практика е сред първите, които защитават дисертация по наказателно право. Вера Златарева работи в адвокатската кантора на съпруга си от 1936 до 1945 г. Двамата редактират списание „Земя и труд“.
Любопитна подробност е, че тя не приема фамилията на мъжа си.
Счита, че това е отживяло патриархално мислене за неограничените собственически права, които мъжът има над жената в семейството. От брака им се раждат две деца,
Вера Златарева е необикновена жена в работата си. Между годините 1934 – 1938 е избрана за секретарка на Секцията на правничките към Българския съюз на жените, участва в конкурс за стипендия по криминална социология на Международната федерация на университетските жени. Става член на Международния съюз на приятелите на девойките и на Международната федерация на аболюционистите. Сътрудничи в списанията „Философски преглед“, „Фар на въздържанието“, „Трезвеност“, „Литературен глас“, „Вестник за жената“, „Адвокатски преглед“, „Полицай“ и др.
През 1940 г. Златарева кандидатства за редовен профеЕ сор по трудово право и социално законодателство в Държавното висше училище по финансови и административни науки. Пише монографии, свързани с редица обществени проблеми. Сред тях неравноправието между половете, защитата на жените, засяга проблема за изнасилванията, както и имуществените отношения между съпрузите. Тя е сред тези, които защитават правата на децата, особено на тези, който са родени извън брак.
Амбициозната дама продължава работата си като юрист и след 1944 г.
Остава активна в обществения живот на страната. Тя става ръководител на Българския народен женски съюз и членува в БЗНС. Представя кандидатурата си пред новата власт. През 1945 г. първа сред жените юристки получава правото да упражнява адвокатска практика и да представлява клиентите си в съдебна зала. Избрана е и за народен представител в 26-ото Обикновено народно събрание. Тя е първата жена, държала реч, свързана с правата на жените от парламентарната трибуна.
Вера Златарева участва и в начинанието за възстановяване на конституционните права и свободи. Те са сериозно ограничени след преврата през май 1934 г. В работата си като юрист и народен представител настоява равенството между половете да бъде изрично упоменато в законодателството. Целта е да бъдат избегнати дискриминационни прояви. Усилията й са върху подобряване общественото положение на жените – правата на труд и собственост, на платен отпуск по майчинство,
равноправие в семейството.
Вера Златарева първа у нас обръща поглед към проблемите на жените в България. Тъкмо тя произнася от парламентарната трибуна емблематичните думи: „Културата на една страна се мери по общественото отношение към жената“.
Източник: Уикенд, Razkritia.com
