Скоро на една водена от мен група поговорих по темата през себе си:

Въжделявам Мазерати Леванте. Хубаво, искам, желая… Ама ново е от 250 до 300000. Да речем, че си го позволя, ако реша… Лизинг и т.н. Имам ли обаче реалната нужда от това? Или по-скоро е натрапена от света фалшива потребност и сугестирано от социостазната хипноза желание, отдалечаващи ме от реалната ми потребност да бъда обичан, важен, някой, силен, бърз, можещ, различен, способен? А не съм ли и сега такъв? Или гласът на носените 35 години травми на комплексното ми пост травматично стресово р-во, с куп тревожности в него, крещят друго? Дефектен, смотан, не ставащ за нищо урод, отхвърлен, необичан, смазан, унижен, ранен и изтезаван идиот… Да, но ги познавам и вече са просто блед спомен, прихванат и служещ за гориво на целостта, а нуждите ми от любов, сигурност и приемане отдавна са задоволявани и социално, и вътрепсихично, от присъствието на любовта, на Бога в мен… Както и прекрасно знам, че дали сложа задника си на тази или онази седалка, същият гъз или прекрасник съм си, а добавено напомпената „с компресора“ стойност на играчката нито лекува травми, нито е част от реалните ми потребности. А че няма лошо в скъпите играчки, няма. Преходни обекти (аналитично понятие) за възрастни са, както за малкото детенце мечето или одеялцето, даващи му илюзия за сигурност. Но, психолог съм, не съм бизнесмен. Не че не мога да бъда, напротив, при това бих бил успешен. Но, просто не е това, за което съм тук в тези малко годинки, не е част от задачите ми за този живот. Не е в параметрите на Дхармата на този ми живот. А виж, психотерапията – ами за това съм тук, това ми е работата, върша я от душа и с душа. Та, всеки на мястото си.

А социалното ми его, колкото и да се влияе от илюзиите на света, толкова умее и да стихва и да оставя водачеството на душата.

Та, всеки според реалните си възможности. А отвъд това, по душата и задачите в мисията си.

А както се казва в една мъдра книга (парафразирам): „Трупайте богатства в банката на душата си и нека са такива, които молец не изяжда и ръжда не подяжда…“

А не е ли „гроздето кисело“ (рационализация), както казала лисицата, защото не мога да си го позволя? Ами не. Сладко си е, дърпа си част от мен и си го признавам без бой. В същото време метакогницията и интелектът ми прозират захаросано надутата му и хипнотизирано-лустросана добавена стойност. А същината ми се усмихва, почесва се весело по душевното си ухо и потупва окуражаващо социалното ми его, знаейки че ревът му за подсладената биба на скъпата играчка няма общо с това, от което реално има нужда…

Като горчив троскот устойчиво вирее един социално натрапван мит, който дълбоко е пуснал коренища в колективното подсъзнание и сублиминално дърпа мотивационните юзди.на мнозина. Митът за успеха, мерен с пари, вещи и социално влияние. Това е като да си големият селски бек в селската кръчма…

Не, богатството и успехът се мерят реално със смисъла и любовта, които проведеш по време на живота си. С много пари, с малко или без. Отвъд тях е реалният, за пред Бога успех. А животът на един монах, пустинник или обикновен работник е равностойно ценен с този на социално набедените за успешни или „кардиналите“ в сянка. Детски игри в детската градина е това с парите и властта за пред хората. Реалните пари са тези на смисъла, а властта е в обуздаването на себе си, в синхрон с Бога. Това е. Всичко друго е суета, прах и пепел!

Позицията в този коментар отразява личното мнение на автора и може да се различава от тази на SafeNews