В края на януари 2011 г. журналистката Маргарита Михнева, без да иска, а може би под диктовката на силната интуиция, която притежаваше и която не беше тайна от близките й, дава пророческо интервю, в което обяснява, че животът й е провал, но тя не се притеснява, защото знае какво е бъдещето й.

И смело прогнозира смъртта си в подробности.

Интервюто е публикувано преди повече от 13 години – на 29.01.2011 г. Как да не повярва човек в съдбата?! Днес го публикуваме отново.

Скандалната журналистка Маргарита Михнева се оказа доста емоционална и ранима жена. След близо 40 години успешна телевизионна кариера и безспирно тичане с микрофон из дебрите на криминалния свят, тя твърди, че отдавна е простила обидите на мъжете, предателството на приятелите и подливането на вода от колегите.

С днешна дата тя страда по романтизма на 18 век и времето, в което би могла да работи като преписвач на ноти в квартирата на известен средновековен композитор.

– Маргарита, ти си една от успелите жени в България. Едва ли има българин, който да не е гледал предаванията ти, да не е запознат със скандалните ти репортажи. Тази слава и популярност обаче си имат своята цена. Би ли ни казала какво ти струва този успех?
– Не се смятам за успяла. Успял е този човек, който има завършени каузи. Аз все още има да се боря и то за доста неща. Мисля, че не съм направила най-хубавите си репортажи. Работя и имам този шанс. Успехът е в слънцето на моя живот. Сянката – страданието. Всеки репортаж възприемам като една малка смърт. Телевизията не ме развали като човек, но ме разболя. Направо ме унищожи. Аз ходя, чета делата, занимавам се отблизо с нещата. Никога не съм си позволила да кажа нещо, без да имам документи. Поради тази причина печеля и съдебните дела срещу мен, които не са малко. Но журналистиката, за която работя вече 40 години, е убийствена. На никого не пожелавам да се занимава с разследваща журналистика. Тази професия ми взе младостта, вътрешния стремеж да имам семейство. Уморителна, убийствена и неблагодарна е моята професия.

– Големите разследващи журналистки по цял свят са жени. Какво обяснение на Маргарита Михнева?
– Жените са по-трудолюбиви от мъжете. Журналистиката е професия за трудолюбиви хора. А не всички са такива. Ние сме по-смели, амбициозни, издръжливи психически. Успелите жени обаче са сами. Остават без семейство. Често те са женени за професията си. Кой мъж би могъл да изтърпи жена, по-солидна и по-отговорна от него? Българските мъже светят с отразена светлина. И тази светлина идва или от родителите му, или от съпругата и приятелката му. Познавам доста стойностни самотни жени, а направих доста стойности репортажи, но уви, така и не можах да изградя семейство. Нямам успех с избора си на партньор, доказах го.

– Имаш ли обяснение за тези любовни неуспехи?
– Да, причината е в мен. От малка съм се оставяла да бъда избирана, а не аз да избирам. По комунистическо време така ни възпитаваха. Вярвахме, че семейството е нещо много важно. На мен родителите ми казваха: „Учи, работи, другото ще си дойде само“. Да, обаче семейството не идва току-така. То идва със страхотна подготовка. Мен ме възпитаваха да бъда самостоятелна, независима, работлива, да си плащам сметките. Никой не ми каза, че трябва да се оставя в ръцете на един мъж, да бъда мила и нежна с него. Не ме предупредиха, че не бива да се съревновавам с мъжа, дори и когато съм по-силна. Трябваше да съм по-гальовна и по-мила с мъжа до мен. За съжаление бях рязка, показвах грешките на мъжете до мен и затова губех връзката. Никога не съм играла втори план, когато съм била с мъж. Била съм искрена, всеотдайна. Моето амплоа е да работя, а не да правя бракове и да създавам уют. Оказа се, че трябва да се отнасям пресметливо към мъжете. Не да се отдавам на чувствата.

– На колко години се влюби за първи път?
– На 14. Влюбих се в моя учител по рисуване – световноизвестният професор Крум Дамянов. Той тогава беше млад учител по рисуване. Току-що беше дошъл от едно пазарджишко село. Бях пълна отличничка, обаче не можех да рисувам. Затова ми даваше теми да пиша. Носех от вкъщи стар часовник и дюли, които децата да рисуват в час.

– Той разбра ли, че имаш чувства-към него?
– Не прояви никакъв интерес към мен. Вероятно много му досаждах, защото през 2 минути излизах на дъската, за да топя четката си в кофа с вода, която стоеше до черната дъска. Другите деца си стояха кротко по чиновете. Той беше 14 години по-голям от мен. Интересно, че оттогава не съм го виждала. Едва ли знае за моминските ми трепети… Ожени се за една от племенниците на Тодор Живков, направи паметника „1300 години България“. Но аз уважавам спомените си за едно патриархално семейство в столичния квартал „Надежда“, за „54-то народно основно училище“, за шефа на школото, който сутрин в 6.30 ни караше да маршируваме и да играем физкултурни упражнения.

– После, предполагам, се е появил друг обект на чувствата ти?
– Е, да! Христако – едно симпатично гърче. Моята мечта бе един ден аз да свиря на акордеон, а той да танцува сиртаки пред мен. Много хубаво играеше на гръцка музика. Беше каруцар. Возеше ме на опашината на каруцата. Чантата си закачах на пръта. Когато бях в настроение, канех и приятелки в каруцата. Беше много романтично. Аз не съм си позволила да кажа една лоша дума за мъж, към когото съм имала чувства.

– Истинската любов?
– О, не. Нея познавам. Не я срещнах. Аз се омъжих на 28 години и половина, което в онези години си беше на ръба на „стара мома“. Стана набързо. Приятелките ми вече бяха женени, с деца. Не мислех, че бракът ще ми осмисли живота. И сега не го мисля. Нито един мъж не ми е осмислил живота. Аз се омъжих за момче, което не познавах – Петър Михнев. Сашо Диков ме запозна с него. Бяха в една компания. Усетих, че нещата няма да тръгнат, но въпреки това, да се чудя на акъла си, подписах. Иван Славков и Васа Ганчева ни кумуваха. Не можех да общувам с Михнев, защото сме различни характери. Една лоша дума обаче не съм казала за него. Мен обаче мъжете са ме наранявали, коментирали по груб начин.

– Това според психолозите е проява на слаб характер…
– Не зная. Но съпругът ми ме даде на съд, защото съм му причинявала материални вреди, ползвайки фамилията Михнева. Разбира се, че в съда се смяха и не се стигна до дело.
Мъжете в живота ми не са били много. Вероятно обаче са имали своите комплекси, защото съм известен телевизионен журналист. Ако бях адвокат, може би, щяха да са по-спокойни и по-човечни към мен. Повечето мъже наистина се впечатляваха от моята известност. И се възползваха от мен.

– Имаш чувството, че някои са били с теб, колкото и грубо да звучи, за да те ползват?
– Да. Търкаха се около мен и искаха да се осребрят от славата ми. Доказателството – след раздялата ми с тях никой вече не ги търси. За мен обаче е било доста обидно. Аз не съм от големите жени на България, просто работата ме направи известна. Големи са Дора Габе, Елисавета Багряна, Лили Иванова, Блага Димитрова, Райна Кабаиванска. Но нима и те са били щастливи? Нас от рано ни възпитаваха да си търсим половинката. Голяма грешка. Когато една жена е едно цяло, на нея не й стига мъж – половинка. Тя търси друго цяло. Аз искам в един бъдещ живот да се отпусна, успокоя. И до ден-днешен жадувам за нежност.

– Различава ли се влюбената Маргарита Михнева от тази, която виждаме в телевизионния ефир?
– Много. Когато съм с мъж, аз не говоря, а мълча. Допреди 10 години се изчервявах, заговореше ли ме мъж. Така съм възпитана просто. Никога не съм досаждала на мъж, не съм го преследвала, тероризирала по телефона. А трябваше да си набележа някого и да го преследвам. Толкова много работех, че не ми оставаше време за личен живот.

– Има ли мъж, с когото си се разделила, пък сега съжаляваш?
– Не, щом съм се разделила, значи така е трябвало. Изпитвам нежни чувства към тези, с които съм била. Тъгувам по младостта си, по миналото.

– Обидата, която най-много те е наранила?
– Изказването на Иван Славков, че не съм си гледала дъщерята, че той ме бил назначил в телевизията. Много ме засегна. Не е истина това. Аз почнах работа в БНТ с конкурс.
И още, Славков казва, че съм „неморална“. Друга неистина.
Истината е, че аз него го познавам добре. Обаче не бих си позволила да говоря гадни неща по негов адрес. Той кръсти дъщеря ми, без да ми каже, че организират кръщене.
Заведоха Неда насила в църква. Тогава тя бе само на 12 години. Филмираха кръщенето, а после ми подхвърлиха касетата вкъщи.

Аз обаче научих за станалото от попа, който ми се обади да ме пита защо не съм в църквата. Начинът, по който всеки от нас двамата ще приключи живота си, ще покаже кой какъв е бил. Иван излъга, че Неда е дадена от съда на Петър Михнев. Делото по развода се проточи 8 години. Детето през това време стана пълнолетно и никой не го е питал: „При кого от двамата родители искаш да останеш?“. Но той може би има нещо против мен, защото правих предаване за Людмила Живкова и фонд „1300 години България“. Там имаше доста нелицеприятни факти за нея и Живкови. Но съм доказала думите си с документи. Оттогава Иван Славков и Жени Живкова не ми говорят. Бог ще го съди. Господ ще го накаже.

– Една от големите любови на твоя живот е Вежди Рашидов. След раздялата успяхте ли с него да останете приятели?
Никога не сме крили връзката си, нито неговите картини, посветени на мен, нито любовните му писма до мен. Впрочем те останаха в съда. Там ги занесе лично Петър Михнев, за да докаже, че ас съм морално упаднала жена. Вежди е едно емоционално момче, което демонстрира шумно чувствата си към ме вярно е, че ме би пред сградата на БНТ. После съжаляваше.  Беше пийнал и явно не се овладя емоционално. После беше отишъл в Съюза на писателите. Там се разплакал пред Кеворк Кеворкян и споделил, че ми счупил носа. Цялата телевизия знаеше за боя. Но не виждам нищо унизително в това, един творец да бъде привързан към определена жена. Аз просто бях негова муза. Дори му благодаря за всичко. Не му се сърдя. Не съм искала да се развежда заради мен. Още повече, че аз също бях омъжена.
Просто любов… Днес гледам на него като на творец.

Той има жена, прекрасни внучета. Нарисува ми прекрасен портрет с телефонна слушалка в ръка. Лошото при мен е, че се оказвам по-зрялата във връзките си с
мъжете. Осъзнавам го, но не мога да бъде повърхностна.

– Прочете ли доклада за Пеко Таков?
– Преди всички. За съжаление, четенето на досиета тук не преобръща морала в страната. Много добре знам за какво става въпрос. Революционното позоваване на фамилията Такови трябва да се преосмисли. Може би, защото те знаят, че аз знам всичко за миналото им, накара Янчо Таков да преосмисли връзка си с мен. Аз обаче съм за истината. Не съм изненадана от досието на Пеко Таков. Мъчно ми е само, че тези фамилии не направиха генералния извод за себе си – кои са всъщност. Скоро ще дойдат и досиетата от Русия. От тях ще научим за истинския образ на комунистическата партия в България. Тогава някои хора ще отговарят на въпроси, що за активни борци са били, какви пенсии са вземали и защо Янчо не заслужава да бъде елементарно оценяван. И днес изпитвам нежни чувства към него. Никой не знае истинското му лице. Той е малко набеден, за това, че е светил с чужда светлина. Решението да се разделим беше взаимно. Аз няма като Тодор Живков или като Лили Иванова да му давам оценка. Но Янчо си има своята карма…

– Каква е разликата между българските ти ухажори и чужденците, които също са присъствали в живота ти?
– Чужденците са възпитани по друг начин. Те са мъжкари, не позволяват на една жена да ги отглежда, и работят. Българите разчитат на баща, майка, леля, баба. Аз 10 години живях в чужбина. Тогава си купих и апартаментите, заради които имах толкова много главоболия. Няма по-проверяван човек от мен в прокуратурата. Проверяваха дори откъде съм взела пари за лекарства. От Германия правех филми за БНТ и бях щастлива с австриеца Ханс.

– Каза, че Янчо Таков си има своята карма, ти знаеш ли каква е твоята?
– Моята е да оживявам и да работя много. Друг човек би умрял при моите тревоги. В многото работа стават и много грешки. Жадувах семейство – не стана. Партньор за стари години търсих – не се получава. Явно не попадам на правилния мъж. Постоянно им приписвам качества, които те просто не притежават. Цял живот живея в илюзия по отношение на силния пол. Иначе зная, че най-хубавото нещо на света е да се събуждаш сутрин до любимия мъж. Е, аз нямах такъв късмет.

-Запази ли си брачната халка, символ на вечната любов и по която се правят предсказания за издръжливостта на връзката?
– Никога не съм имала пръстен от Петър Михнев. Нямах сватбена халка. Не сме си сменяли пръстените. Сама си уших роклята за сватбата, а цветята за венеца на главата ги набрах от една градина. Знаех, че не сме един за друг, усещах, че бракът ни е временен. 10 дни след подписа Петър Михнев и Иван Славков заминаха на море да купонясват. Моят живот занапред си го знам. Ако съм болна, ще умра в хоспис. Ако съм здрава – ще си отида в чужбина.

– Даваш ли на дъщеря си Неда съвети за мъжете?
– Казвам й, че всичко е съдба. Ако й е писано да срещне човека, ще стане Ако ли не – няма. Тя вероятно ще остане да живее в Швейцария. А там нещата са различни от тук. Там не бързат да се женят. Първо правят кариера, после мислят за семейство. Тя много успя в работата си. Завърши с отличен успех в Америка, сега работи в престижен университет. Тя не свети с отразена светлина. Не искам да повтори живота ми по отношение на мъжете.

– Ако можеше да изживееш живота си отново, с какво щеше да
се занимаваш?
– Аз съм човек на 18 век. Не на 21-ви. С удоволствие бих преписвала ноти на известен композитор, бих подреждала партитури. Обожавам класическата музика, не мога без нея. Толкова красота и нежност има! Мога да чистя пиана, да подреждам партитури. Харесвам усърдността, характерна за 18 век. Тогава един стол се е майсторял за една година. Нещо велико! Затова може би обичам старите мебели. Обожавам бавното изписване на думите, четенето на глас. Не харесвам компютрите, не ми допада и съвременната музика… В следващия си живот ще съм по-женствена, обещавам си го. Искам да съм слаба жена.

-А виждаш ли се като баба?
– Защо не?! Обаче аз ще съм европейска баба. Не българска. Там се женят, като постигнат сигурност. Тук първо подписват, после мислят и разчитат на старите. Лежат на гърба на възрастните, защото така са възпитани. Освен това българинът е със силно развито стадно чувство. Има нужда от врява, от глъч. А моята мечта е друга – тишина,
дори телефонен звън няма. Аз не мога да си представя животът ми да минава в празни разговори, в дрънкане на глупости. Това би ме убило!

Източник: Уикенд