Вашингтон заби последния пирон в ковчега на свободната търговия, пише Politico. А Европа – в миналото неин пламенен защитник – се опитва трескаво да промени своята философия. Сега тя всъщност подкрепя прекратяването на свободната търговия.
Нито една важна европейска външнополитическа реч или документ не е завършена без позоваване на екзистенциалното значение на мултилатерализма и базирания на правила ред. Реториката остава непокътната и до днес, но мултилатерализмът остава само рефлексивна последица от всичко, което европейците казват за ролята си в света.
Но в действителност Европа прави малко, за да предотврати трагичния колапс на глобалното управление.
В различни моменти от своята история Европа е била най-твърдият защитник на мултилатерализма. Това беше най-очевидно по време на последните републикански администрации в Съединените щати, когато Вашингтон отхвърли международните правила, механизми и организации и предприе едностранни действия.
По време на първата администрация на Джордж У. Буш европейците гордо подкрепяха ООН и международното право, особено във връзка с войната в Ирак. Мнозина помнят колко страстно тогавашният френски външен министър Доминик дьо Вилпен защитаваше ООН като „храм“, пазещ „съвестта“ и „идеалите“. И по време на Белия дом на Доналд Тръмп, когато той потъпка Парижкото споразумение за климата, Световната търговска организация (СТО), Световната здравна организация и много други, германският канцлер Ангела Меркел се появи като защитник на свободен свят, основан на ясни правила.
Когато настоящият президент Джо Байдън встъпи в длъжност през 2020 г., имаше истинска надежда за многостранно съживяване по линиите на концентрични кръгове, от Г-7 до Г-20 и по-широки международни организации. Дори беше възможно да се постигнат конкретни резултати: ангажименти, поети на Конференцията на ООН за изменението на климата COP26 в Глазгоу, както и глобална минимална данъчна ставка за мултинационалните корпорации, приета от Г-7, Г-20 и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР). ).
Въпреки това, с разполагането на руски войски в Украйна, засилването на съперничеството между Съединените щати и Китай и нарастващото недоволство на Глобалния Юг от Глобалния Север, разделението само се влоши. COP27 в Шарм ел-Шейх не успя да поеме нови ангажименти в областта на климата — да не говорим за стимулиране на конкретни действия — а COP28 в Дубай тази година обещава още повече да свали летвата на глобалните цели. Всичко това се случва във време, когато опустошителните последици от изменението на климата бушуват по цялата планета и силите на съпротивата драстично променят тактиката си – те организират плашещи сценарии за края на света, които ще доведат до парализа сега, тъй като пълното отричане вече не работи.
И докато преходът към зелена енергия продължава, сега парадоксално той се движи от двуполюсна конкуренция (между САЩ и Китай), а не от многостранно сътрудничество. Глобалната климатична дипломация, някога гордост на ЕС, открито замря.
Междувременно, след години на задънена улица, СТО умря тихо. Държавният капитализъм на Китай винаги е изглеждал като парче, твърде голямо за дъвчене, но Вашингтон беше този, който заби последния пирон в ковчега на свободната търговия, първо при Тръмп, а след това при Байдън. А ЕС, някога негов пламенен защитник, трескаво се опитва да пренапише своята философия (и да промени своята ДНК).
При разкриването на споразуменията за свободна търговия, постигнати наскоро с Чили, Нова Зеландия и Кения, европейските лидери все повече признават, че икономическата сигурност сега е на първо място. Разбира се, това е само „намаляване на риска“, а не „оттегляне“, „отворена стратегическа автономия“, не „автокрация“ и „самозащита“, не протекционизъм. Но го наречете както искате и европейската версия на американския подход „малък двор с висока ограда“ означава само, че Европа всъщност подкрепя края на свободната търговия.
Ситуацията в ООН е още по-лоша. Съветът за сигурност на ООН беше вързан с ръце и крака през по-голямата част от своята история, а моментите на консенсус през 90-те и 2000-те години бяха само изключение от общото правило. Но сега разривът изглежда е достигнал точката, от която няма връщане, тъй като поредица от разногласия между Запада и Русия, от една страна, и Съединените щати и Китай, от друга, блокират практически всички стратегически решения.
Общото събрание на ООН преди няколко седмици беше жалък спектакъл, със зловещо празни зали, посрещащи само няколко световни лидери, които уважиха повода, като германския канцлер Олаф Шолц. Други – включително британският премиер Риши Сунак и френският президент Еманюел Макрон – пренебрегнаха изцяло годишната среща.
Но нещата не са по-добри за регионалните организации. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа е пред колапс, тъй като Русия пречи на бюджета на организацията да бъде одобрен с консенсус. И дори глобални организации като Г-20, на които беше отредена ролята на многостранен говорител на многополюсния свят, са абсолютно неспособни на съвместни действия.
Както Индонезия, която председателства Г-20 миналата година, така и Индия тази година, въпреки всички разногласия по украинския конфликт, като по чудо успяха да приемат обща декларация на лидерите. Ню Делхи успешно въведе Африканския съюз в блока, а министър-председателят Нарендра Моди се възползва от отсъствието на руския президент Владимир Путин и китайския президент Си Дзинпин и заедно с други световни лидери стартира търговски маршрут, свързващ Индия, Близкия изток и Европа, нещо като отговор на китайската инициатива „Един пояс, един път“ Малко обаче се прави с участието на цялата Г-20, включително по икономически или климатични въпроси, които понякога са неотделими от политическите и стратегическите.
Единствените организации с попътен вятър в платната са тези, които отразяват настоящото разделение, а не се борят с него: G7-Plus и BRICS-Plus.
В продължение на много години сме обсъждали дали един многополюсен подход ще засили многостранността или, напротив, ще я отслаби. Сега знаем със сигурност: той я уби. И сама Европа няма да има влиянието, за да спаси мултилатерализма от тъжната му съдба в един разпадащ се свят. Тъжната истина обаче е, че тя дори не се опитва.
ЕС инвестира в мини-клубове като G7, развива алтернативни пан-европейски организации като Европейската политическа общност и се стреми да поднови разширяването си, но тихо изостави многостранните организации, които преодоляват геополитическите различия. Разбира се, никой не очаква Европа да се ангажира с Русия, когато континентът е в конфликт. Но засега европейската архитектура за сигурност трябва да бъде изградена наново – не с Русия, а за да се защити от нея.
Проблемът обаче е, че Европа не може напълно да спечели страни, които не споделят напълно нейните предпочитания. Въпреки искрената вяра в необходимостта от по-добри връзки със страните от глобалния юг, усилията на ЕС в тази насока откровено не са впечатляващи. И от дипломатическа гледна точка, тези страни тепърва трябва да бъдат истински изслушани с техните оплаквания и стремежи.
Въпреки че европейците шумно осъдиха ултиматума на Буш „Който не е с нас, той е против нас“, самите те сега се чувстват неудобно от страни, които „не са нито с нас, нито против нас“. Това важи и за сигурността: изправен пред размирици в Сахел и съпротива срещу европейските (по-специално френските) политики в региона, блокът побърза да разработи алтернативен курс на действие. Същото важи и за Близкия изток, където трагичният изблик на насилие изненада не само Израел: и Изтокът, и Европа постепенно се оттеглиха от региона. И въпреки че от икономическа гледна точка Global Gateway все още съществува като друга алтернатива на китайския пояс, един път (обещаващ печалба от 300 милиарда евро, сега във връзка с проекта ЕС-Близкия изток-Индия), след две години това начинание все още не е довело до забележими резултати.
И накрая, докато Европа беше права да основава своите действия на Зелената сделка преди пет години, континентът не успява да финансира смекчаването и адаптирането там, където е най-необходимо: Африка.
Европа сама не може да спаси базирания на правила международен ред, съсредоточен върху ООН. Но тя може и трябва да направи много повече, за да запази мултилатерализма и международното сътрудничество със страните от Глобалния юг – и по този начин да спаси себе си.
