Политологът Първан Симеонов за пореден път изказа отношението си към идеята на ПП-ДБ националният празник на България да не е 3 март, а 24 май.
Ето какво написа той във Фейсбук:
Разсъждавам около идеята за 24 май като национален празник. Просто разсъждавам. Поразсъждавайте с мен, моля! Пак казвам, харесва ми, но имам изключително много против тази тема да се отваря. Няма обществени условия, предизвиква разделения, които се видимо пъти по-лоши от разделенията, които имаме сега по тези теми.
Да, поколенията може и да оценят. Но напоследък се уча да мисля прагматично и гледам да си ограничавам мечтателността. И вероятно с възрастта предпочитам някакви неща да не се отварят, ако не сме сигурни, че можем да ги затворим. Има лоши неща, които с отварянето си могат да стават само по-лоши. Това мисля и за промените в конституцията като цяло. Мисля, че няма особен смисъл тя да се променя. Но това е отделна тема.
Това, което ме притеснява, е, че следващите редове едва ли са били част от обсъждането на идеята за 24 май. Просто, някак лековато, са метнали това с празника. Както лековато ще пипнат и други неща.
Не съм сигурен, че тези хора съзнават обществения момент. Подобни символни промени се правят в повратни времена, когато има обществена поръчка за това. Нищо повратно няма сега. Няма вълна, няма разместване на пластове. Напротив, има замръзване на обществени барикади. Ще ги подсилим сега.
После, не съм сигурен, че тези хора си дават сметка за реалната си тежест в обществото. Част от тях утре може би няма да са наоколо. Част от тях показаха досега удивителна политическа наивност, та да вземаме сериозно идеи от тях. Част от тях правят най-сериозната си грешка: повярвали са в собствената си пропаганда. Искам утре и аз да имам самочувствието да се появя за известно време и да прекроя националната символика ей така защото нещо текущо не е наред или някой политически противник не ми харесва. Явно новите времена раждат и нови императиви на човешката самооценка.
Още нещо, любопитно. Не знам дали са си дали сметка, че в един момент решаваща дума за това дали да честваме като национален празник руско-турската война ще има… ДПС. Самото ДПС следва да е леко предпазливо, защото опорките в тая посока вече почнаха: сглобката маха националния празник, за да угоди на ДПС. ДПС обикновено са мъдри хора, но каквото и да направят сега, ще стане лек конфуз, че представителите на една етническа по произхода си партия ще решат кой да е националния празник. Като единият вариант пряко засяга техния етнос, макар и в исторически план.
Освен това, ще има настръхване от страна на Скопие. В техните очи това ще е опит за допълнително „българизиране“ на празника, след като преди няколко години неговото име беше и официално сменено в посока повече тежест на българския пред славянския елемент – по идея на ВМРО, когато бяха на власт с ГЕРБ. Сега пък наблюдавам, че в предложението на ПП-ДБ славянското май съвсем изчезва. Това пък на мен ми е леко смешновато ревизиране на историята, видимо конюнктурно – за поредно предполагаемо оттласкване от Русия и славянството. Странно е да видиш такъв национализъм при космополити, но…
И – честно – щом е тъжно, че така се е случило в историята, дваж по-тъжно е, че не спираш да бъркаш в раната. Но това вчера го писах вече десет пъти.
Това последното е въпросът за историческата достоверност. Един празник, разбира се, е символ, а не буквоядство, фактчекърство и други съвременни наивни (или напротив – доста добре работещи за наивни публики) западни формализми, но известно е, че ролята на България в този точно ден, 24 май, е твърде легендаризирана.
Казано шеговито, ама колко да е шеговото – утре Гърция ще претендира, че е наследник на източната римска империя и ще ни се сърди защо си „присвояваме“ двама византийски „агенти на влияние“ сред славянските присъдружни народи или наричаме кирилица гръцките букви. Тези неща не са много приятни за казване и пак да уточня: назовавам ги с ирония. Макар че без ирония кемалистка Турция в новия век се опитва да попие и гордост от османското наследство. Идеята на Гърция за пряко наследяване на втория Рим си е налична.
И пак напомням на така модерните напоследък търсачи на Истината. В празниците не е важна буквоядската истина, символите са важни. 24 май е уникален точно с това, че един народ приема окултуряването си (вероятно византийците са намирали това са цивилизоване на вулгарните) не за колонизиране, а за нещо свое, обиква си го.
Всъщност, през Възраждането, мисля, през този празник тече именно преодоляването на основната стигма срещу селското население, осъзнаващо се като българско и бушуващо в демографски подем – че не е образовано, не е просветено. В известен смисъл, 24 май е също наш комплекс. Затова и този български култ към образованието. Като бунт срещу образователите, т.е. като противовес на гърчеенето.
Какъвто е понякога комплексът „нека таз свобода да ни бъде дар“.
Нека, но ний знаем, че в наш’то недавно…
Тук идва въпросът за посланието. Сменяйки трети март, ние признаваме, че за „таз свобода“ нямаме особена роля ли? Добре ли е да оставим този празник само на войнстващите русофили у нас? Аз не мисля. Като старозагорец – най-малкото – не мисля. При Стара Загора е бойното кръщение на опълчението ни.
Националният празник е послание към света, позициониране на страната. Да 24 май е добро послание. Но какво е посланието на самата промяна? Разбира се, че отдалечаване от Русия. Това ще е и още едно тикче в програмата на западните партньори. Не ви скандализирам много, когато напомням, че страни като нашата са обект на влияния на суперсилите, нали? Извинете, имам тази професионална деформация, аз съм политолог. Това са нормални неща в политиката. Дотук добре, аз нямам против.
Когато и аз кипях по тези теми – на 16-годишна възраст – един мъдър човек ми каза: България просто трябва да е с по-далечната суперсила. Защото по-близките имат по-удушаваща прегръдка. Това е и моят шеговит отговор на всички, които ме подозират в прекалена критичност към Запада.
Обаче. Трети март е празник на възстановената държавност и най-вече – на един идеал.
Да, териториален, а не духовен идеал. Но този идеал водеше България чак до 1944 г. Точно онази България, която авторите на днешната идея харесват – пореден парадокс. Всъщност лъвовете на герба, в един от прочитите, са точно Мизия, Тракия и Македония. Казано пак с горчива историческа шега: Мизия и Тракия носят лелеяната Македония. За тази Македония България се би, катастрофира, умира. Сега оставяме ли я? Да или не, не знам кое е правилно и прагматично, но знам, че е важно. И знам, че в конюнктурните си борби да запазят рейтинг в очите на критичните си публики, авторите на тази идея за смяна на празника грам не са мислили подобни неща.
Нито ги мислят, или може би по-зле – именно такива работи май мислят – няколкото интелектуалци, които бранят смяната на трети март. Някакъв посткомунистически (колко изненадващо, няма що!) напън да борим „великобългарския шовинизъм“. А че България е може би най-малко шовинистичното общество на балканската карта, не мислят. Виждат нашите пилони като съчици в око, а не виждат гредите.
Другото, което не са мислили авторите, е какво е посланието по повод Турция. Огромна, демографски млада икономика, регионална сила, с претенции за глобална роля. Сила, чиято периферия все повече сме. Всъщност казваме: голямата съседна страна, от която се плашим, не е вече толкова Турция, колкото Русия. Да, доста страни имат голям съсед, от който се плашат. За поляците, балтийците и дори румънците това е Русия. За нас, гърците, сърбите е по-друго.
Хм, а дали това е правилен инстинкт, дали е премислено това, дали е теглено на везната? На практика, това е ревизиране на столетна българска линия. Казано просто, България продължава да отстъпва в материята и да се превръща в идея, да не кажа спомен. Знам, че звуча абстрактно, но, ако сте забелязали, българският празничен календар е базиран на успешни, предимно административно-териториални, формално сложени, актове. Поява в договор, съединение, независимост. Сега казваме: ще празнуваме абстракция. Не територия, не дипломация. От почти безобидна, България признава, че е съвсем безобидна.
Просто разсъждавам на клавиатура. Напомням на авторите на тази идея няколко важни пункта, които са лека игра с огъня. Достатъчно е само в следващите седмици у нас да се развие тезата, че ДПС участва в сглобка за преосмисляне на руско-турската война и тази лековатост на летния политически брейнсторминг ще заприлича на лекомислено бърникане в костния мозък на националната памет и митология. С тези неща шега не бива.
24 май е доста добра идея. Нейните предимства са добре застъпени и не ги обсъждам тук, тук е друга темата. Но просто се сещам добрите намерения къде могат да отведат. И къде е дяволът.
