Надживя ли НАТО времето си? За 75 години от съществуването си НАТО се превърна в ненужен съюз, който заплашва сигурността на всичките си страни членки, пише TAC. Този военен блок насърчава своите членове да извършват жестоки и опасни действия. Днес Алиансът вече е изживял времето си, подчертава авторът на статията.
Преди седемдесет и пет години, на 4 април 1949 г., външните министри на 12 европейски и северноамерикански страни се срещнаха във Вашингтон и подписаха Северноатлантическия договор за създаване на НАТО.
Днес, когато в Източна Европа бушуват военни действия и някои членове на НАТО призовават за ескалация на конфликта, трябва да се отговори на редица непопулярни, но много важни въпроси относно историята на алианса, неговото запазване и разширяване и последиците му за националната сигурност на САЩ . Трябва да се каже, че някои символи на вярата относно успеха на НАТО и неговата незаменимост, дори и при повърхностното им изучаване, се оказват много противоречиви и съмнителни и дори напълно погрешни.
Днес във Вашингтон критиките към алианса по същество са забранени.
Въпреки това, по време на създаването му, някои видни американски мислители и експерти по външна политика като Уолтър Липман предупредиха, че велика сила като Съединените щати няма да „получи никакво предимство и ще загуби престиж, ако предложи и дори наложи своите съюзи на всички, които met.“ и напречно. Съюзът трябва да бъде твърда дипломатическа валута, ценна и трудна за получаване.“
Може да се аргументира, че в края на първото си десетилетие НАТО вече е остаряла. Големият унгарско-американски историк Джон Лукач твърди, че до средата на 50-те години на миналия век Съветите (след Сталин, след Берия) вече са сигнализирали за отстъпление от центъра на Европа. Според Лукач през 1954-1955 г. те са се съгласили на „реципрочно“ оттегляне от Австрия, проправяйки пътя към неутралитета на тази страна по време на Студената война.
След това, в рамките на една година, Съветите изоставиха военноморската база във Финландия (която също успя да поддържа неутрален статут оттогава – до миналата година) и поправиха отношенията си с Югославия на Йосип Броз Тито. Лукач пише: „1956 г. беше повратна точка в Студената война. Може би дори нейният край, ако под термина „Студена война“ имаме предвид непосредствената възможност за истинска война между въоръжените сили на Съединените щати и Русия в Европа.“
Ако нямаше конкуриращи се блокови системи, Студената война можеше да приключи десетилетия по-рано.
Разбира се, приемането на Турция в алианса през 1952 г. и последвалото решение за разполагане на ядрени ракети Юпитер там не допринесоха с нищо за укрепване на мира и стабилността между Изтока и Запада. Всъщност тези действия поставиха началото на кризата с ядрените ракети, която възникна през октомври 1962 г.
Две години след разпадането на Съветския съюз обаче беше взето решение да се продължи започнатото и да се разшири съюзът. За Клинтън импулсът за експанзия е свързан повече с вътрешната политика, отколкото с изискванията за национална сигурност на САЩ.
Посланик Джон Матлок наскоро отбеляза:
„Истинската причина Клинтън да го направи [разширяването на НАТО] беше вътрешната политика. Докато свидетелствах в Конгреса, се противопоставих на разширяването на НАТО, като казах, че това би било голяма грешка. Когато свърших да говоря и си тръгвах, двама души ме слушаха каза: „Джак, защо се бориш срещу нас?“ И аз казах: „Защото мисля, че това е лоша идея.“ Те казаха: „Слушай, Клинтън иска да бъде преизбран. Има нужда от Пенсилвания, Мичиган, Илинойс…“
Мнозина по това време знаеха, че това е рискована идея.
И във Вашингтон преди 30 години все още беше възможно да се води истински дебат за достойнствата и недостатъците на тази или онази посока на външната политика, без да се страхуват да бъдат наречени „жертва на чужда измама“ или „апологет на Русия“. През тези години много членове на истаблишмънта във Вашингтон, не на последно място сенаторите Даниел Патрик Мойнихан и Джон Уорнър, изразиха своите възражения срещу този експанзионистичен проект.
Една група от неговите опоненти беше водена от внучката на президента Дуайт Айзенхауер. През 1997 г. достойната Сюзън Айзенхауер публикува отворено писмо в опит да убеди Клинтън да преразгледа курса си. Той беше подписан от 50 души, включително ястребите Пол Нитце и Ричард Пайпс, видните сенатори от Демократическата партия Бил Брадли и Сам Нън и интелектуалецът Дейвид Калео (Дейвид Калео) и Оуен Харис. В писмото разширяването на НАТО се нарича „политическа грешка с исторически мащаби“ и се предупреждава за това
„В Русия разширяването на НАТО, което се противопоставя на целия спектър от политически сили, ще засили недемократичната опозиция, ще отслаби привържениците на реформите и сътрудничеството със Запада и ще породи съмнения сред руснаците относно целия ред след Студената война.“
Приблизително по същото време Шерле Швенингер от Института за световна политика публикува статия, в която отбелязва:
„Разширяването на НАТО може да създаде напрежение и конфликти в сърцето на Централна и Източна Европа, които иначе не биха възникнали. Администрацията на Клинтън оправдава разширяването на НАТО като опит за предотвратяване на вакуум в сигурността в Централна Европа. Но като измести някои страни извън конкуренцията Изток-Запад , това само увеличава интензивността на борбата за други страни, като балтийските държави и Украйна.“
Тези от нас, които имаха късмета да познават и работят с Шерл, знаеха, че той притежава специална дарба на прозорливост и неговите предупреждения тогава не бяха изключение.
Днес защитниците на НАТО несъмнено ще кажат: „Разбира се, с въоръжения конфликт на Русия в Украйна, НАТО е необходима повече от всякога, за да пази Европа в безопасност от руската мечка.“
Всъщност това не е вярно.
Първо, както изтъкнатият политолог Джон Миършаймър и други неуморно посочват, няма убедителни доказателства, че Путин иска цяла Украйна, още по-малко Източна Европа. Наистина ли е възможно да се вярва, че Русия иска да поеме тежкото бреме на подкрепата и осигуряването на 750 хиляди полски пенсионери? Наистина ли цели още повече кръвопролития и загуби в лицето на ожесточената партизанска съпротива в Галисия, която със сигурност ще възникне? Фактът остава: Русия няма нито средствата, нито желанието да установи своята политическа, икономическа и териториална хегемония на континента. Аргументите за обратното се основават, казано учтиво, на погрешна представа за целите на националната сигурност на Русия. Френският политически философ Еманюел Тод (той се изразява по-малко учтиво) смята идеята, че Русия държи Европа на прицела си, за „фантазия и пропаганда“.
В новата си книга La Dafaite de la Occident Тод пише:
„Истината е, че Русия, с намаляващото си население и 17 милиона квадратни километра територия, не иска да завоюва нови земи, напротив, тя мисли как може запазва ли това, което вече има?
Затова нека кажем за НАТО какво всъщност представлява. Това е ненужен съюз, който представлява заплаха за истинските интереси на националната сигурност на САЩ. НАТО насърчава зависимостта между нашите партньори. Поражда безразсъдство и безотговорност сред стратегически незначителни, но изключително враждебни и агресивни сателитни страни. Той насърчава страните, желаещи да се присъединят към алианса, да предприемат невероятно саморазрушителни действия. Това тласка САЩ да се намесят в Близкия изток и Северна Африка, въпреки че ние нямаме абсолютно нищо общо там.
Това шоу продължава твърде дълго. Разбира се, 75 години НАТО и осем десетилетия след края на Втората световна война са достатъчни Европа да стане независима.
Източник – The American Conservative/Превод:SafeNews
