Култура за цената на един билет. Ако има нещо положително в скандала с източването на бюджетни средства от театрите в Смолян и Разград, то е, че публичният скандал може да бъде повод за радикална промяна на модела на финансиране на театрите, оперите, филхармониите и въобще всички субекти в културния сектор.

Бедата на настоящия модел не е нито липсата на достатъчно пари, нито възможностите, които той предоставя за злоупотреба с публичен финансов ресурс.

Най-големият проблем е, че единствената истинска задача, която държавата е поставила на тези структури, е да продават билети. И те продават билети. Колкото повече продават, толкова повече пари получават от бюджета.

Това е основополагащо начало на културния сектор, който обаче се финансира не на пазарен принцип, а от държавата. Казано накратко – в културата съществува тотална пазарна логика, която обаче се обезпечава с държавни пари.

Това е възможно най-лошият вариант за една културна инфраструктура.

Тази тенденция е основната при финансирането на сценичните изкуства, които поглъщат и най-много средства от бюджета за култура.

Какъв е резултатът от този модел?

Много от театрите в стремежа си да продадат максимален брой билети, изпълват репертоара си с представления, които имат много повече характера на субкултура и шоубизнес, отколкото със заглавия, които се стремят да възпитават вкус, стил и ценности.

Когато държавата сама е обявила, че продаденият билет е най-голямата ценност на театралната система, то няма защо да се сърдим на директорите на театри, че се съобразяват с този принцип на финансирането.

Разбира се, има и театрални директори, които държат в трупите им да се играят стойностни представления, но тази тенденция е въпрос на личен избор, а не на система. Нещо повече – често тя се случва въпреки системата. По този начин актьори, които са придобили популярност благодарение на телевизионните си изяви, се превръщат в носещи конструкции на българските театри.

Събират се например няколко звезди, репетират в София, а след това играят в цялата страна под марката на някой провинциален театър.

Те, разбира се, пълнят салоните, а срещу всеки спечелен лев от билет държавата плаща на съответния театър четири лева.

Подобни представления биха могли да съществуват и без държавна подкрепа, но пак държавата явно не мисли така.

Тя сякаш не се интересува за какво се харчат парите на данъкоплатците, а размишлява единствено по въпроса как те да се похарчат най-безпрепятствено от административна гледна точка. Голямата цел е да не се затруднява администрацията.

Затова и всички културни институти се третират по един и същи начин, без значение дали се намират в София, в голям областен или в малък град. Не са важни нито демографските, нито икономическите, нито традиционните специфики.

Народният театър и Националната опера също са приравнени с всички останали, което означава, че те са национални само по документи.

Освен това директорите са вездесъщи.

Избират се от многобройни комисии, в които участват представители на най-различни организации и институции. Броят на членовете на комисиите е достатъчно голям, за да се размие отговорността за избора.

В цялата система се знае, че тези конкурси са формални и изборът е направен преди провеждането им.

Вината не е само на Министерството на културата, защото членовете на тези комисии са решили кого да изберат за директор още преди да са прочели концепциите.

Веднъж избран, директорът се превръща в собственик на театъра, операта или филхармонията – репертоарът се формира по негов вкус, заплатите и щатът се определят от него, а продаването на билети с всички средства е неговата основна мениджърска дейност.

Няма значение дали си изпълнява концепцията, с която е заел поста.

Много сложно и трудно е при очевидно несправяне министърът да го уволни. Системата просто налива пари в културния институт, без да коригира работата му.

В този хаос е важно държавата да си отговори на въпроса какво очаква от сценичните изкуства – забавление, образоване, възпитаване на вкус, изграждане на ценностна система?

Тя, а не директорите, отговаря изразходването на парите на данъкоплатците. Затова е задължително въвеждане на качествен критерий при функционирането на културните институти. Театрите биха могли да кандидатстват по проекти за представления по класическа или нова драматургия.

Така директорите ще постигат финансови резултати от продажба на билети, но и ще формират вкус.

Със сигурност театрите трябва да се класифицират и да се финансират на различен принцип спрямо задачите, които изпълняват. И най-накрая да се промени радикално начинът на избиране на директорите, да има възможност за предсрочно прекратяване на мандатите им.

Най-важната промяна обаче трябва да бъде свързана с принципа на самоуправление на културата и функционирането й на пазарен принцип.

От около 30 години актьори избират директори на театри, филмови дейци определят кои заглавия да спечелят сесиите, а министрите имат задължението единствено да осигуряват пари. Цели се поставят рядко и затова резултатите не са добри.

Повечето актьори са нископлатени, през цялата си кариера не изиграват и една значима роля от класическа пиеса, а държавата ги мотивира единствено да продават билети.

Така ще бъде, докато културата не се върне там, където й е мястото – при ценностите, възпитанието, образоването и всички онези неща, които няма как да бъдат измерени с пари.

Автор: Тома Биков, filternews

Позицията в този коментар отразява личното мнение на автора и може да се различава от тази на SafeNews