Докъде стига пропадането на журналистиката? Каква трябва да бъде тя? Кой е виновен за състоянието на днешните телевизии? На всички тези въпроси отговаря маститият журналит Кеворк Кеворкян в интервю за вестник „Филтър“. Кеворкян го препубликува в своя Фейсбук профил под заглавие: „ДОКЪДЕ МОЖЕ ДА ПРОПАДНЕ ТЕЛЕВИЗИЯТА„.
SafeNews публикува всички поместени фрагменти от интервюто без редакторска намеса:
ДОКЪДЕ МОЖЕ ДА ПРОПАДНЕ ТЕЛЕВИЗИЯТА
Предлагам ви фрагменти от интервю, което дадох през седмицата на Антон Стефанов за вестник „Филтър“.
– Гледате ли телевизия и какво мислите за днешната телевизия?
– Няма кой да дръпне спусъка – това окончателно стана ясно още преди години, когато телевизиите започнаха да затъват в тресавището на лекомислието и угодниченето. И накрая изпаднаха във Великата Ера на Лъжата и без нея вече не могат да съществуват. Вдигат врява за незначителното и гонят Михаля, вместо Истината. Истината все повече ги плаши. Накрая ще се окаже, че телевизионната боза сякаш е по-честна от другото, което трябва да минава за сериозна телевизия. Тия пък, които претендират, че я правят, вече не си правят труда да крият, че предлагат една истина – тази на властниците. Те пък напоследък несръчно си разменят местата, но и това е условно, понеже са си заприличали до невъзможност. И с удоволствие дават под наем лицата си, тезите си, дори и честта си, доколкото изобщо я имат – нея най-напред.
Вече не телевизиите правят политиката, а политиката ги моделира по свой образ и подобие. Политическото блато скоро няма да се размърда и прочисти. Сега и телевизиите също до голяма степен са блатясали и никой не очаква нещо сериозно да се случи там.
– Какъв е този спусък, за който споменахте?
– Натискаш го и някоя малка, скромна Истина прогърмява като изстрел, за да стресне политиканите ни, а и да събуди народеца, който отдавна не очаква нищо от телевизиите – и с право, разбира се. Тъкмо и заради това той не се съпротивяваше, когато бе депортиран към Бозата и сега вече е предан неин поданик. Не може да бъде упрекван за избора си, понеже политическата боза е доста по-отвратителна от тази, която предлагат шоу програмите. Сетивата на обикновените хора все още не са напълно увредени от глупостите, с които ги зарива политическото съсловие и те предпочитат нелепостите на „Биг Брадър“, примерно, пред конфузиите на продукции, които неизлечимо са поразени от угодничество и притворство.
Няма кой обаче да дръпне спусъка и да ни достави поне една скромна истина – която да наруши хармонията на властовото каканижене.
Политическата Секта презира Народа и си позволява да му говори отблъскващи нелепости. Затова той хукна към Брадърите – там поне глупостта се продава именно като глупост, слабостите и недъзите на участниците не се прикриват, а дори се преувеличават.
И само си представете, какво ще ни предложи въпросното шоу, ако в него участват подбрани наши политически тахтаби.
Никаква бесовщина не може вече да хване нашите хора и да ги възпламени – а без нея нищо няма да се промени, дотам сме се докарали. Уж има някакъв предел, някакви граници, в които можеш да подритваш клетия Народ, но това изглежда не е валидно в нашия случай. Каква бесовщина, по дяволите – нашите хора не могат дори да се разгневят, както трябва. Успяха да ги анестезират през годините на Калташкия Преход. Край – и битката за Паметта е окончателно загубена. Придворните анализатори още не са започнали да чоплят възможните обяснения за тази апатия, но и това скоро ще стане и, разбира се, страхливци ще се опитват да обясняват и оправдават страха. А апатията ще я представят като поредната свята евроатлантическа ценност. Бъзлив народ, който даже с апашите от хранителните вериги не може да се справи, какво да чакаме от него.
Както казваше един писател, сякаш нещо в него се е пречупило и отлетяло.
– Кое е, според вас, това нещо?
– Паметта. Народът е на път окончателно да я разлюби. Все
по-често я използва по съвместителство, а не след дълго ще започне и да я ненавижда, защото тя го кара да се срамува заради овчата си търпимост.
Политическите тъпаци, които най-много се гаврят с Миналото, всъщност го правят, защото то ги унижава, те могат да се преструват и да се правят на всякакви, обаче насаме са наясно, че са едното нищо. Били са едното нищо и никаква нагласена „Промяна“ или още по-нагласен „Преход“ не са в състояние да променят това. Те ще си останат никаквици.
Мрат да се преправят на нещо друго, различно от това, което са, и то пред очите ни – но такава милост няма да дочакат.
И си го изкарват от народеца. Мерзавците знаят как да го подхванат – затова започнаха да насилват децата му с отвратителни лъжи, още щом прекрачат училищния праг. Но и тази им сметка е грешна, защото и те ще остареят и тогава същите тия техни деца ще ги подхванат за Миналото, което те, от своя страна, ще им оставят. Какво ще е то – отсега е ясно.
Ние все гледаме да противопоставим едно на друго, преглъщаме Миналото, както ни падне, докато то загуби целия си смисъл. Ние не можем да опазим и като сетните глупаци се надяваме това да стори някакво „Бъдеще“. Профукване на Миналото, надежди по нещо неясно/Бъдещето – и все така си оставаме в настоящето. Безнадеждни до невъзможност, изоставени от самите себе си.
Глобализмът, в който се кълняха нашите еничари е в развалини, и всичко, което той продуцираше също е в развалини, а такива като нас са най-жалки.
Сетих се тия дни по някакъв повод за едно от прозренията на уругвайския писател Едуардо Галеано: „Джон Лок, философът на свободата, бил акционер в Кралската африканска компания, която търгувала с роби“.
Вие си направете сметката, къде е мястото ни в днешната търговия с роби. Като начало, можете да имате предвид, че някои роби са щастливи, понеже не знаят, че са роби.
– Да уточним нещо: кой е виновен за състоянието на днешните телевизии – ония, които я правят или ония, които ги притежават?
– Собствениците няма защо да си губят времето с цацата, те са сигурни, че тя вече е програмирана правилно, няма нужда да бъде опявана периодично. Има, разбира се, и кадърни хора в днешните телевизии, но и те оставят храбростта си у дома, когато тръгват на работа. Останалите сякаш са клонирани от някакъв едновремешен комунистически агитатор от околийски мащаб, много правоверен и смъртоносно досаден.
Въпросът е, докъде още може да пропадне нашия занаят. И още по-важен е въпросът, какво трябва да се случи, за да си възвърне той нужната чувствителност. А сетне може да дойде ред и на съвеста.
– В един от знаменитите си кеворкизми казвате:“За някои медийни „спецове“ журналистиката е памперсът, който трябва да почиства вечно засрания задник на Властта“. За вас обаче какво е днешната журналистика?
– Знаеш ли, защо се самоубиват китовете и то колективно? Засега причината не е съвсем ясна, но за най-достоверно се приема предположението, че това се дължи на грешка на водача им – той губи ориентация и ги повежда към брега, където те намират смъртта си. През годините на Прехода и нашата журналистика се тътреше към подобен ритуал – като следваше и славословеше без мярка всеки пореден лидер. Но си направи – поне голямата част от нея – истинско колективно сепук/харакири с идването на власт на Кирчовци. Ако й беше останала дори мъничко чест, никога нямаше да споменава тези несретници, а не да им прави метани от сутрин до вечер.
ПростоКирчо беше генералната проба, докъде може да пропадне не само журналистиката, но и изобщо цялата ни публичност, колкото и окаяна да беше тя.
Великият Случайник и такива като него откриха нови хоризонти пред Всепозволеността: можеш да мамиш и фалшифицираш, дори когато те гласят за висш пост в държавата, можеш да палиш свещи в две черкви едновременно и всичко останало – тази позорна търпимост осигури абсолютното пропадане на журналистиката. А тя и досега не си дава сметка, че се срещна с Лудостта и остана покорно в обятията й.
Но ти питаше, каква трябва да бъде журналистиката. Ето един възможен отговор: „Да бъде толкова чувствителна, че да успява да изстиска сълзи дори от камък“. Казвал съм го и друг път, но сега мога да допълня: може би една-едничка сълза има дори в камъка, какво остава за обикновения човек. И защо ни е тогава този проклет занаят, ако не ни приближава до неговите горести. Журналистиката трябва да оставя свидетелства преди всичко за тях.
– Как бихте продължили изречението: „Животът е….“
– По-важно е,какво не е.
– И какво не е ?
– Не е нещо, през което да се опитваш само да се промушиш, това е невъзможно.
Позицията в този коментар отразява личното мнение на автора и може да се различава от тази на SafeNews
