Калин Терзийски с нов погром: Излизат да протестират тълпи от маргинали. Писателят-психиатър Калин Терзийски направи нов погром чрез свой коментар в интернет. В него той обяви вероятната горчива истина за пасивността на мнозинството съвременни българи за разлика от предшествениците им през 90-те години на миналия век, които бяха напоени от протести, стачки и много гражданска енергия. Ето какво пише Терзийски:

SafeNews публикува целия текст без редакторска намеса:

Ще започнем с една доста съмнителна теза: Българинът е аполитичен.
Ето – той не гласува, а напоследък не излиза и на протести, за да се бори за правата си. Излизат (което е донякъде вярно) само тези тълпи от маргинали, които по-скоро имат нужда да излеят отрицателните си емоции, отколкото да се борят за разумна кауза.

Но от всичките ни наблюдения, започнали още от студентските стачки и даже от вълненията в навечерието на Промените от 89-а, някак излиза, че българинът е по-скоро хиперполитичен и в никакъв случай аполитичен.
Но неговата хиперполитичност е често изцяло емоционална, предразсъдъчна, неподложена на критичен самоанализ.

Доколкото помня, един от съвременните български мислители беше казал, че политическите пристрастия и разделения в България са основани до голяма степен на отношение към миналото.

Нарочно не споменавам името на този мислител, защото в типично български стил поне половината от четящите ще изпръхтят като камили и ще кажат с ужасяващо презрение: този ли ми наричаш ти „мислител“ – тук живи безспорни авторитети, естествено, няма, но няма и хора на мисълта, които поне донякъде да бъдат приемани от всички – всеки един мислещ и говорещ, било той журналист, социолог, общественик или писател, за отбрана група може да е „светило“ или дори „будител“, за останалите е идиот, мошеник и глупак. Та да се върнем към думите на този мислител, които, казани по-простичко, очертават онова чувство на носталгия към социалистическото минало.

Мил ти е споменът за парадите, манифестациите и опашките за банани, пее ти се Висоцки на купена от Показния магазин водка „Столичная“, сърцето ти бодро подрипва, когато чуеш „Союз нерушимый республик свободных“ – и ти ставаш някак си от само себе си или социалист, или поне член на забавната партия „Възраждане“.

Но ако мразиш социалистическото минало, което вече е наистина дълбоко минало, слагаш на врата си копринено шалче, опитваш се да придобиеш вид на плантатор от Юга, може да пушиш и пури, говориш високопарно за традиционни ценности и наричаш себе си „консерватор“.

Опияняваш се от романтичната и донякъде инфантилна игра на „консерватизъм“ – консерватизмът ти е до голяма степен оперетен, представата за него те възбужда, оживява старческите ти емоции – представяш си себе си като някакъв патриархален Мойсей, който защитава „консервативните, извечни, изконни, национални и традиционни ценности“.

Все пак трябва да отчетем, че политиката, извън партийната политика на БКП, за българина е „нова игра“, нещо все още забавно като маскарад, като карнавал с маски и роли – избираш си от голямата сергия маска според моментния си каприз и ето, вече си „либерал“, „радикалдемократ“, „консерватор“ и т.н. Това, че социалното ти битие някак никак не отговаря на маската, която сам си избрал, няма никакво значение – та нали затова има свобода на политическите убеждения?

Напълно разбирам един среден и надсреден и успешен бизнесмен, който разбира либерализма в първичния му смисъл като минимална намеса на държавата в делата на бизнеса.

Това разбиране е заложено още по времето на гениалния Колбер, на когото френските предприемачи казали, когато ги питал „Какво да направя за търговците и предприемачите?“: Laissez-faire – лесе-фер, или най-общо казано: Остави ги да действат, остави ги да правят каквото намерят за добре.

Но някак си става смешно, когато за крайнодесен, да речем, се представи някой живеещ на помощи несретник. Всичко е твърде прозрачно – изборът на политически пристрастия в България все още е основан на емоции и на един вид идеологически пазар-игра. Нека се върна на българската хиперполитичност. И да оправдая заглавието за принципната омраза на българина към политиците.

Българинът – за тези вече много, над трийсет години – се разбра, че избира политиците си целенасочено, внимателно, прецизно. И целта му съвсем очевидно е да избере подходящите хора, та да има от кого моментално след избора да се разочарова, да се отчужди, кого да смята за мошеник, сатрап, деспот, мръсен политик и властник, да има кого да обвинява за Всичко, включително за личните си провали и несгоди, и кого… в крайна сметка да мрази!

Изразът „всички са маскари“ все още е жив и по-жив от всякога. Нашенецът по особен, паралогичен начин успява да забрави, че политиците са негови познати, дори роднини (в България по математически изчисления всички са най-много дванайсети или тринайсети братовчеди)… да забрави, че той ги е избрал или най-малкото са избрани, защото той не е гласувал за други – тоест заслугата или вината за тяхното присъствие във властта си е лично негова.

Българинът умее да се очарова, особено от маргинални, но притежаващи някаква пошловата харизма „лидери“. Типичен пример е Слави Трифонов, който успя да „омагьоса“ с вулгарния си чар стотици хиляди.

Българинът (все едно аз не съм българин, ще речете, но аз наистина съм философски обосновано аполитичен), който така хубаво и сърдечно се очарова… е естествено най-лесната жертва на последващото разочарование. Като че ли Буда Шакямуни беше казал, че който се очарова, ще се разочарова – затова внимавайте с очарованията.

Но ако се опитаме да бъдем малко от малко психоаналитично мислещи, ще забележим (може и да грешим, но едва ли), че българинът някак си се „очарова“ от нови и нови „лидери“ или „движения“… само с несъзнаваната, но злорада надежда, че скоро ще има от кого силно и грозно да се разочарова!

Той иска да се разочарова! Не осъзнава съвсем ясно това желание – но толкова му е сладко пък един ден, след като е драл гърлото си в подкрепа на някого или на някое ново движение, да каже горчиво: Боклуци, и тези се оказаха пълни боклуци.

Цар далеко, Бог високо – това е потайният, имплицитен девиз на българина: българинът, аз, ти, той, искаме така и да остане – царят да е далеко, властта все да е османска, съветска или въобще – чужда и потисническа, и омразна… Защото все пак най-сладкото на тоя свят е да има на кого да стовариш вината за всички житейски злини. Да си седиш хаирлия и да ти е благо и хубаво – невинен и безотговорен като къпан младенец!

Автор: Калин ТЕРЗИЙСКИ

Източник: Филтър

Позицията в този коментар отразява личното мнение на автора и може да се различава от тази на SafeNews