Френсис Бейкън: „Най-страшната самота, е липсата на искрено приятелство“.

Свободното споделяне на най-съкровените чувства и мисли с близкия приятел изисква концентрираност на вниманието, откритост и чувствителност. За жалост малко са хората, готови да влагат толкова психична енергия и време в приятелството.“

Наслада от приятелството

„Най-страшната самота – писал е сър Френсис Бейкън* – е липсата на искрено приятелство.“ А доста по-лесно е да намерим наслада в приятелствата, отколкото в семейните взаимоотношения. Приятелите си можем да избираме и обикновено го правим въз основа на общите интереси и взаимно допълващите се цели.

Няма нужда да променяме себе си, за да ни приемат приятелите; те укрепват идентичността ни, а не се опитват да я трансформират.

Докато у дома трябва да се примиряваме с ред отегчителни задължения, като изхвърлянето на боклука и косенето на ливадата, с приятелите можем да се съсредоточим върху „забавленията“.

Не е изненадващо, че в проучванията си върху качеството на ежедневните преживявания многократно установявахме, че като цяло хората са в най-добро настроение, когато са с приятели.

И това не важи само за юношите: хората в ранна зрялост са също по-щастливи с приятели, отколкото с когото и да е друг, пък бил той и брачният партньор. Дори пенсионерите често са по-щастливи с приятели, отколкото с брачните партньори или семействата си.

Тъй като приятелството обикновено се основава на общите цели и занимания, съвсем естествено доставя наслада. Но като всяка друга активност този род взаимоотношения могат да приемат най-разнообразни форми – от деструктивни до високо комплексни.

Когато едно приятелство служи преди всичко като начин за утвърждаването на нечия несигурна идентичност, то ще носи удоволствие, но не и наслада в нашия смисъл, тоест такава, която стимулира израстването.

„Другарството по маса“ например, така разпространено в малките общности по цял свят, е начин възрастни мъже, които се познават от детство, да си устройват приятни събирания.

Те са способни да прекарват по цял ден в приветливата атмосфера на кръчмата, пъба, бирарията, чайната или кафенето, играейки карти, дартс или дама, препирайки се и подхвърляйки си шеги. Едновременно с това, обръщайки внимание на индивидуалните си идеи и странности, те взаимно утвърждават своето съществуване.

Този тип взаимодействие ги пази от безпорядъка, който самотата внася в пасивния ум, но не стимулира кой знае колко израстването.

Другарството по маса доста прилича на групово гледане на телевизия и въпреки че е по-комплексно, поради активността на участниците, действията и разговорите при него обикновено са предсказуеми, сякаш се развиват по строг сценарий.

Социализирането от този род наподобява приятелските взаимоотношения, но притежава малко от предимствата на реалната дружба.

Всекиму е приятно от време на време да побъбри с някого, но мнозина стават крайно зависими от дневната „доза“ повърхностни контакти.

Това важи особено за хората, които са неспособни да понасят самотата и получават слаба емоционална подкрепа у дома.

Тийнейджърите без силна връзка със семейството могат да станат дотам зависими от обществото на връстниците си, че да са готови на всичко, за да си осигурят тяхното приемане. Ако обаче младият човек се чувства приет и обгърнат с грижа у дома, неговата зависимост от групата намалява и той може да се научи да контролира взаимоотношенията си с връстниците.

Взаимодействието с връстниците, подобно на всяка друга активност, може да бъде преживявано на различни нива: на най-ниското ниво на комплексност то е приятен способ за временно отблъскване на хаоса; на най-високо ниво осигурява интензивно чувство на наслада и израстване.

Най-интензивните преживявания обаче възникват в контекста на близките приятелства. Става въпрос за онзи род взаимоотношения, за които Аристотел е писал: „Защото без приятели никой не би избрал живота, пък бил той наситен с всичките други блага“

За да изпита човек наслада от подобни камерни отношения, се изискват същите условия, както при другите потокови активности.

Необходимо е не само наличието на споделени цели и реципрочна обратна информация, които дори взаимодействията по кръчмите и партитата осигуряват, но и откриването на нови предизвикателства в рамките на взаимоотношенията.

Тези предизвикателства може да се изразяват просто във все по-дълбокото опознаване на другия, в откриването на нови страни на неговата неповторима индивидуалност, в разкриването на все повече от собствената личност.

Малко неща доставят такава наслада, както свободното споделяне на най-съкровените чувства и мисли с близкия приятел. И макар да звучи като клише, това всъщност изисква концентрираност на вниманието, откритост и чувствителност. За жалост малко са хората, готови да влагат толкова психична енергия и време в приятелството.

Приятелството ни позволява да изразим страни от своята същност, на които рядко имаме шанса да дадем изява. Едно от възможните деления на уменията, които всеки притежава, е на инструментални и експресивни.

Инструменталните умения са онези, които усвояваме, за да се справяме ефективно със средата. Те представляват основни способи за оцеляване, като хитростта на ловеца или сръчността на занаятчията, или интелектуални способи, като умението да се чете и пише и специализираното професионално знание в съвременното технологично общество.

Хората, които не са се научили да постигат поток в дейностите, с които се заемат, обикновено възприемат инструменталните задачи като външни – защото не отразяват техните избори, а наложените отвън изисквания.

Експресивните умения, от друга страна, касаят дейностите, при които се опитваме да екстернализираме субективните си преживявания. В този смисъл, когато пеем песен, отразяваща душевното ни състояние, въплъщаваме настроението си в танц, рисуваме картина, символизираща чувствата ни, разказваме обичан анекдот или играем боулинг, за да подобрим настроението си, ние използваме различни форми на изразяване.

В експресивните активности ние се чувстваме в контакт с истинския си Аз

Човек, който живее единствено посредством инструментални действия, без да вкусва от спонтанния поток на експресивността, в крайна сметка заприличва на робот, програмиран от извънземни да имитира човешкото поведение.

В нормалния живот възникват малко възможности да се преживее чувството на пълнота, което поражда експресивността. На работното място човек трябва да се държи според очакванията за ролята, която изпълнява, и да бъде компетентен механик, добросъвестен съдия, вежлив сервитьор. У дома пък трябва да е грижовна майка или почтителен син. През другото време, в автобуса или метрото, той трябва да носи безстрастното лице за пред света.

Единствено в компанията на приятелите повечето хора могат да се отпуснат и да бъдат себе си

И тъй като за приятели избираме хора, които споделят нашите съкровени цели, с тях можем да пеем, танцуваме, разменяме шеги и да играем боулинг. Сред тях можем да дадем свобода на Аза си и да разберем кои в действителност сме. Днес за идеален се смята онзи брак, в който брачните партньори са приятели. В миналото, когато браковете са се сключвали по фамилна изгода, това се смятало за невъзможно. Но сега, когато бракът не бива налаган от външни обстоятелства, много хора твърдят, че най-добрият им приятел е брачният партньор.

Приятелството няма да ни носи наслада, ако не приемаме неговите експресивни предизвикателства. Ако човек се обгражда с „приятели“, които просто затвърждават публичния му образ, без никога да проявяват интерес към мечтите и желанията му и да го тласкат да пробва нови поведения, той се лишава от всичките благотворни възможности, които приятелството предоставя. Истинският приятел е човек, на когото от време на време може да се ядосваме и който не очаква от нас да се държим винаги по един и същи начин. Той подкрепя стремежа ни към себереализация и е готов да понесе рисковете, които води след себе си всяко повишаване на комплектността.

Ако семейството осигурява най-вече емоционална сигурност, за приятелството е характерна тайнствената новост. Когато хората бъдат попитани кои са най-топлите им спомени, те обикновено си припомнят почивни дни и ваканции, прекарани с роднини. Преживяванията с приятели по-често биват споменавани в контекста на силните усещания, откривателството и приключенията.

За жалост малко от зрелите хора днес са способни да поддържат приятелства

Твърде мобилни сме, твърде специализирани и ограничени в професионалните си интереси, за да култивираме подобен род трайни взаимоотношения.

Късметлии сме, ако съумеем да опазим семейството си, та какво остава да поддържаме кръг от приятели. Винаги е поразяващо, когато успешни възрастни хора, особено мъже – мениджъри в големи компании, блестящи адвокати и лекари, – разказват колко изолиран и самотен е животът им.

Те си спомнят със сълзи на очи старите приятели от средното училище и гимназията, понякога от колежа. Тези приятели са останали в миналото и дори да се случи да се срещнат отново, вероятно единственото общо между тях ще са няколкото горчиво-сладки спомена.

Хората вярват, че подобно на семейния живот и приятелствата се зараждат и развиват от само себе си и ако се разпаднат, нищо не можеш да направиш, освен да тъжиш. В юношеството, когато човек има много общи интереси с другите и свободно време, сприятеляването може да изглежда спонтанен процес. Но по-късно в живота приятелствата рядко възникват случайно: човек трябва да се грижи за тях с усърдието, с което се грижи за работата или семейството си.

*Френсис Бейкън е английски философ, юрист, политик и писател. Баща му – Никълъс Бейкън, е пазител на английския печат, като Френсис Бейкън наследява титлата. Той получава рицарска титла през 1603, обявен е за барон Верулам през 1618 и за виконт Сейнт Олбънс през 1621.

От: „Поток. Психология на оптималното преживяване“, Михай Чиксентмихай, ИК „Хермес“, 2014 г.