Българската дипломация да бъде нащрек.
Още преди да встъпи в длъжност, американският президент Доналд Тръмп направи серия от заявки за промяна на дипломатическата линия на страната си.
Някои от тях, като присъединяването на Гренландия и Канада към САЩ, както и връщането на контрола над Панамския канал се възприеха като шокиращи. Към това трябва да прибавим и публичните ангажименти за разрешаване на войните в Украйна и Палестина.
И в двата случая се очаква промяна на американската стратегия. Впрочем дни преди Тръмп да встъпи в длъжност, Израел и „Хамас“ постигнаха договореност за временно примирие, което беше прието като надежда за скорошен край на конфликта. Към това трябва да прибавим и рухването на режима на Башар Асад в Сирия, което променя радикално отношенията и съотношенията на силите в Близкия изток.
Всички тези актуални конфликти и сътресения са част от много по-дълбок и значим процес. Очевидно е, че структурата на световния ред се променя и предстои да се формира нов, който впоследствие да бъде и легитимиран.
В дълбочината на тази промяна стои ново геополитическо съдържание, което няма как да продължи да остане в старата форма.
Ако след Първата световна война на геополитическата сцена излиза нов играч в лицето на САЩ, то след Втората световна американският фактор се превръща в глобална сила, която има потенциал да въздейства върху всяка точка на планетата. В опонент на САЩ се превръща СССР, който също придобива статус на глобален геополитически фактор. Това оформя и двублоковата структура на международния ред.
Тази структура е разклатена силно в началото на 70-те години, когато американският президент Ричърд Никсън и неговият държавен секретар Хенри Кисинджър откриват, че въпреки че са комунистически държави, Китай и СССР не са едно цяло.
Така се ражда концепцията за „китайската карта“, която е една от причините за падането на Берлинската стена и формирането на нов световен ред след 1989 година.
Кисинджър и Никсън стигат до извода, че в триъгълника САЩ – СССР – Китай американската дипломация трябва да поддържа по-добри отношения с двата геополитически фактора, отколкото те помежду си.
След 1989 година се формира нов световен ред с един глобален геополитически играч в лицето на САЩ, който от тази си позиция имаше възможност да влияе във всяка точка на планетата и да налага своята концепция за международните отношения. Този световен ред, както и световният ред след Първата и Втората световна война, беше наложен след ревизиране и промяна на граници, разпад на държави и войни. Най-яркият пример за тези процеси бяха войните, предизвикани от разпадането на Югославия и СССР.
Припомням това, за да си обясним по-дълбоката причина за войните и потенциалните конфликти, които привличат вниманието ни днес. Световният ред с една глобална сила започна да се разпада след атентатите от 2001 година, които предизвикаха серия от конфликти в Близкия изток. И до днес те остават неразрешени.
В същото време Китай от регионален геополитически фактор се превърна в глобален. По този начин, под формата международния ред с един глобален играч, се оформи съдържание с два глобални геополитически фактора, които се балансират от множество регионални. Започнаха да се възстановяват традиционни имперски структури, които сякаш отменят концепцията, в която националната държава е основният елемент на международните отношения.
Русия и Турция представляват най-видимите имперски реставрации и вече променят формални и неформални граници, които са договаряни или след края на световните войни, или след края на Студената война.
На този фон заявките на Тръмп за промяна на границите по отношение на Гренландия и Канада звучат по-скоро като част от настоящата действителност, отколкото като налудни и необмислени желания. С тях Тръмп легитимира процеса на промяна на граници, което ще предшества официализирането на новия световен ред.
В него САЩ ще продължи да бъде най-значимият, но не и единственият геополитически фактор. Ако този процес продължи, можем да станем свидетели на радикална промяна на границите както по света, така и в нашия регион. Неслучайно темата за присъединяването на Тайван към Китай е на дневен ред през последните години.
В същото време пред очите ни върви прекрояване на границите в Близкия изток, като този процес вероятно ще даде съвсем нови контури на политическата география в този регион.
Дори на Балканите текат процеси, при които Босна и Херцеговина може да се окаже поле за нова драма за преразглеждане на граници, а оттам процесът да тръгне към Косово и да стигне дори до Република Северна Македония.
Очевидно е, че въпросът с границите е актуален даже по отношение на обединяването на част от Молдова с Румъния, при анексия на друга част от бившата съветска република в полза на Русия. В другия край на бившата съветска империя пък съществуват серия от замразени конфликти, които лесно могат да станат горещи, ако Русия, Турция и Китай започнат да разпределят сферите си на влияние.
Всичко това би трябвало да направи българската дипломация максимално бдителна, защото страната, заедно с останалите балкански държави, стои върху гранично пространство, което играе ролята на буфер между три цивилизационни пространства – ислямското, западното и руското.
При това играе ролята на свързващо звено между останалите балкански държави.
Тази география носи както рискове, така и възможности. От последните бихме могли да се възползваме само ако действаме съзнателно и обмислено, за да намерим най-подходящото си място в новия световен ред. Защото е очевидно, че той ще бъде легитимиран с войни, преразглеждане на граници и формиране на нови реалности, които днес може би няма как да си представим.
Автор: Тома Биков
Източник: Филтър
