Айн Ранд: Да продадеш душата си е едно от най-лесните неща в света.
Айн Ранд е и една от най-интересните и нетипични жени писатели. Тя е имала своите странности, а сякаш най-големият ѝ порок е бил способността ѝ да обича твърде много, до лудост.
Тя е имала много мъже в живота си, въпреки че цял живот е била омъжена само за един. А великото ѝ творчество е провокирано точно от една голяма и несподелена любов, която сякаш отключва стихията в нея и под перото ѝ се раждат шедьоври и велики мисли, които всички четем и ценим високо и до днес.
Айн с рождено име Алиса Зиновиевна Розенбаум е родена на 2 феверуари 1905 в Русия. Тя израства запленена от книгите и киното и още на 9 решава, че иска да стане писателка.
Години по-късно, в университета, тя среща красавеца Лео, който я пленява на мига със сините си очи и осанката си. Следват няколко срещи между двамата, но отношенията им така и не потръгват. Алиса е съкрушена и взима най-съдбовното решение в живота си – заминава за Америка.
Там среща посредствения актьор Франсис О’Конър, с който нямат голяма химия, но се оказва, че си пасват страхотно в леглото и така се стига до сватба. Бракът ѝ с него продължава до края на живота ѝ, но това далеч не е последният мъж, с който тя има отношения.
След публикуването на супер успешния ѝ роман „Изворът“, почитателите и последователите на възгледите ѝ стават все повече, а тя постоянно кани някои от тях в имението, в което живее с Франсис.
В крайна сметка се влюбва в един от тях – 19-годишен младеж на име Брандън, който идва при нея заедно с приятелката си. Тогава Айн е на 45 години, обиграна дама, която знае какво иска и как да го получи. Тя склонява Брандън да бъде с нея и „сключват сделка“ да спят заедно два пъти седмично, но да останат с половинките си.
Незнайно как съпругът ѝ се съгласява на тази дръзка игра, която продължава няколко години. В крайна сметка младият Брандън осъзнава, че не е привлечен сексуално от вече 50-годишната Айн и започва да излиза с 23-годишен модел.
Писателката е съкрушена и изживява останалата част от живота си до своя съпруг. Двамата са погребани един до друг. Айн Ранд умира на 6 март 1982 година на 77-годишна възраст.
Според Айн Ранд, нейните философски възгледи, които тя нарича „обективизъм“, са насочени към младите – на години и по дух – тези, които не се страхуват да знаят, тези, които не са съгласни да се предадат.
Ето и нейни разсъждения и прозрения, които ще останат за дълго в бъдещето и ще впечатляват всекиго, който ги прочете.
ЗНАЕТЕ ЛИ КАКЪВ Е ОТЛИЧИТЕЛНИЯТ БЕЛЕГ НА ВТОРОКАЧЕСТВЕНИЯ ЧОВЕК?
Обида от достиженията на друг човек.
Тия докачливи посредствени типове, които седят и треперят да не би нечия друга работа да се окаже по-велика от тяхната, те нямат и представа за самотата, която настъпва, щом стигнеш върха.
Самотата да не срещаш свой равен – ум, който да уважаваш и достижение, на което да се възхитиш.
Те ти се зъбят от дупките си, мислейки, че ти доставя удоволствие да ги засенчваш с дарбата си, докато ти би дал цяла година от живота си, само за да видиш проблясък на талант у някого от тях.
Те завиждат на достиженията и визията им за величие в един свят, в който всички хора са по условие низшестоящи.
Не знаят, че такава мечта е безпогрешно доказателство за посредственост, защото човекът, който има постижения, никога не би могъл да понесе подобен свят.
Те нямат начин да разберат какво е чувството, когато си заобиколен само от низшестоящи. Омраза?
Не, не е омраза, а отегчение – ужасно, безнадеждно, изцеждащо, парализиращо отегчение.
Каква е ползата от похвалите и ласкателствата, получени от хора, които не уважаваш?
Някога изпитвали ли сте копнеж по някого, на когото можете да се възхищавате? По нещо, към което да не гледате надолу, а нагоре?
СЪЧУВСТВИЕТО Е ПРЕКРАСНО НЕЩО.
Човек изпитва съчувствие, като види смачкана гъсеница. Извисяващо преживяване.
Човек може да му се отдаде и да го разпръсне около себе си – все едно, че си отпуска колана. Няма защо да си стяга корема, сърцето или духа, когато е обзет от съчувствие. Трябва само да погледне надолу. Толкова е лесно.
Като гледате нагоре, ви заболява вратът. Съчувствието е най-голямата добродетел. То оправдава страданието. По света трябва да има страдание, иначе как можем да сме добродетелни и да изпитваме съчувствие?
…О, то има своята противоположност – но тя е толкова трудна и завладяваща… Възхищението.
Но то изисква много повече от отпускане на колан…
Затова всеки, когото не сме в състояние да съжалим, е покварен.
КОГАТО СЕ ВЪЗХИЩАВАШ ОТ НЕЩО, РЕАКЦИЯТА ТИ Е САМО ЕДНА ДУМА – „ДА“.
Това е реакция на утвърждаване, приемане, знак на признателност. И това „да“ е нещо повече от реакция на нещото, което я е предизвикало, то е „Амин“ към целия живот, към света, в който това нещо съществува, към мисълта, която го е създала, към себе си, защото си способен да го видиш.
Но способността да кажеш „да“ или „не“ е същност на притежанието. Тя е твоето притежание на собственото ти аз. С други думи, тя е твоята душа.
Душата ти има една-единствена основна функция – способността да оценява. „Да“ или „не“, „желая“ или „не желая“.
Не можеш да кажеш „да“ без да кажеш „аз“.
Няма утвърждаване без човек, който да утвърждава. В този смисъл всичко, на което даряваш обичта си, е твое.
Дали възторгът, който човек изпитва, вдигайки глава към небето, се дължи не на самата гледка, а на вдигнатата глава?
НИКОГА НЕ СМЕ СИ ПРАВИЛИ ТРУДА ДА РАЗБЕРЕМ КАКВО Е ВЕЛИЧИЕТО У ЧОВЕКА И КАК ДА ГО РАЗПОЗНАЕМ.
Стигаме дотам да твърдим, изпаднали в лепкав унес, че величието трябва да бъде измервано по саможертвата.
Повтаряме като папагали, че саможертвата е върховна ценност.
Но нека млъкнем и да помислим.
Добродетел ли е саможертвата? Може ли човек да пожертва почтеността си? Своята чест? Или свободата си? Своя идеал? Или своите убеждения? Честността на своите чувства? Самостоятелното си мислене? Та това е най-ценното, което имаме.
Всичко, от което човек се отказва заради тези неща, не е саможертва, а лесна сделка. И те не бива да бъдат жертвани в името на каквато и да било кауза или съображение.
Мигар не трябва да престанем да отстояваме такъв опасен абсурд? Саможертва ли?
Та именно собственото Аз не може и не трябва да бъде жертвано. Именно егото, което не подлежи на саможертва, трябва да ценим над всичко у човека.
Има неща, които човек не трябва да съзерцава. Има нещо гадно в злото, което заразява наблюдателя. Има граници за това, което човек трябва да вижда. Той не бива да мисли за това или да наднича в него, или пък да се опитва да разбере същността на корените му.
ДА ПРОДАДЕШ ДУШАТА СИ Е НАЙ-ЛЕСНОТО НЕЩО НА СВЕТА.
Хората го правят непрекъснато, през целия си живот. Ако поискам да си запазиш душата… ще разбереш ли защо е много по-трудно?
ЗНАЕШ ЛИ, ЧЕ ХОРАТА КОПНЕЯТ ДА БЪДАТ ВЕЧНИ.
Но умират с всеки изминал ден. Като ги срещнеш, те са различни от предишния път.
Всеки час убиват частица от себе си. Променят се, отричат се, противоречат си – и наричат това растеж. Накрая не остава нищо, всичко е обрат или измяна.
Сякаш никога не е имало нещо значимо, а само поредица прилагателни, които изникват и избледняват по някаква безлична маса.
Как очакват да са вечни, след като не са постигнали постоянство дори за миг?
ХОРАТА СИ МИСЛЯТ, ЧЕ ЛЪЖЕЦЪТ ПЕЧЕЛИ ПОБЕДА НАД ЖЕРТВАТА СИ.
Лъжата е акт на отказване от самия себе си, защото човек се отказва от реалността в полза на човека, когото лъже, превръща го в свой господар и се осъжда от този момент нататък да имитира онази реалност, която според възгледите на другия трябва да се имитира.
И ако човек придобие непосредствената си цел с цената на лъжата – цената, която плаща, е разрушението на онова, на което тази печалба е трябвало да служи.
Човекът, който лъже света, става незабавно негов роб.
ТОВА Е ЖЕСТОКОСТТА НА ДОБРОСЪВЕСТНИТЕ ХОРА.
Истинското себеотрицание се състои в това да си готов да лъжеш, мамиш и фалшифицираш, за да направиш друг човек щастлив, да създадеш за него реалността, която иска, ако не му харесва тази, която наистина съществува.
Ако кажеш на красива жена, че е красива, какво си й дал? Това е просто факт и той не ти струва нищо.
Но ако кажеш на грозна жена, че е красива, й предлагаш великата чест да поквариш понятието за красота. Да обичаш жена заради нейните добродетели е безсмислено. Тя го е заслужила, това е заплащане, не подарък.
Но да я обичаш заради пороците й, е истински подарък, незаслужен и неспечелен.
Да я обичаш заради пороците й, означава да опорочиш всяка добродетел заради нея – и тъкмо това е истинската жертва на любовта, защото ти жертваш съвестта си, разума си, непорочността си и неоценимото си самоуважение.
КАЗВАТ, ЧЕ НАЙ-ЛОШОТО, КОЕТО МОЖЕШ ДА НАПРАВИШ НА НЯКОГО Е ДА УНИЩОЖИШ САМОУВАЖЕНИЕТО МУ.
Но това не е вярно. Самоуважението е нещо, което не може да бъде убито. Най-лошото е да унищожиш нечия заблуда за самоуважение.
КАКВО СПОРЕД ТЕБ Е ПОЧТЕНОСТТА?
Способността да не измъкнеш часовника от джоба на съседа си ли? Не, не е толкова просто. Ако беше така, може би деветдесет процента от хората щяха да са честни и почтени.
Само че, както виждаш, не са.
Почтеността е способност да отстояваш идеи, а тя предполага способността да мислиш.
Мисленето е нещо, което човек не може да вземе назаем или да заложи.
ПОЗНАВАМ ЕДНА ЖЕНА, КОЯТО СИ СМЕНЯ ВЪЗГЛЕДИТЕ ПРЕЗ ТРИ ДНИ.
Но когато й казах, че честността не е нейно качество, тя се ядоса и ми отвърна, че нейната представа за честност е различна от моята. За нея това означава, че никога не е откраднала пари.
НЕ Е ЛИ ТОВА КОРЕНЪТ НА ВСЯКО ПРЕЗРЯНО ДЕЯНИЕ?
Не себичността, а липсата на его. Човекът, който мами и лъже, но запазва фасадна почтеност. Знае, че е нечестен, но другите го мислят за честен и той извлича себеуважение от това на втора ръка.
Човекът, който печели престиж чрез чуждото постижение. Знае колко е посредствен, но е велик в очите на другите.
Неудовлетвореният неудачник, който изповядва любов към по-низшия и се вкопчва в некадърните, за да докаже превъзходството си в сравнение.
Човекът, чиято единствена цел е да прави пари.
Не, не виждам нищо лошо в желанието да се правят пари. Но парите са само средство към някаква цел.
Ако човек ги иска за лични нужди – за да инвестира в своето умение, да твори, да изследва, да пътува, да се наслаждава на лукс – той е напълно морален.
Но хората, които поставят парите на първо място, отиват много по-далеч. Личният лукс е ограничено начинание.
Тези хора се стремят към показност: да се изявяват, да смайват, да забавляват, да впечатляват другите. Такива хора са втора ръка.
ДОРИ НЕ СЕ БОРЯТ ЗА МАТЕРИАЛНИ БЛАГА, А ЗА ЗАБЛУДАТА НА ЧОВЕКА ОТ ВТОРА РЪКА – СЛАВАТА.
За клеймото на одобрението, но не собственото му одобрение.
Не изпитва радост нито от борбата, нито от успеха.
Не е в състояние да каже за каквото и да било: „Точно това исках, защото го исках аз, а не защото кара съседите да ме зяпат.“
И после се чуди защо е нещастен.
Всяко щастие е съвсем лично.
Най-извисените мотиви са лично, мотивирани от нас самите, недосегаеми. Нещата, които са ни скъпи или безценни, са онези, които спасяваме от безразборно споделяне с другите.
НО СЕГА НИ УЧАТ ДА ИЗЛАГАМЕ ПРЕД ОБЩЕСТВОТО ВСИЧКО, КОЕТО Е ВЪТРЕ В НАС, ДА ГО ПОСТАВЯМЕ НА РАЗПОЛОЖЕНИЕ НА ВСИЧКИ.
Да търсим щастие в залите за събрания.
Дори нямаме дума за качеството, за което говоря – за независимостта на човешкия дух.
Мисля, че единственото същностно зло на земята е да се интересуваш на първо място от другите хора.
Винаги съм искала хората, които харесвам, да имат едно качество. Разпознавам го веднага – и то е единственото качество, което ценя у хората. По него избирам приятелите си. Свободният дух. Няма нищо по-важно.
Айн Ранд, „За новия интелектуалец“
