Какво се случва с нас, докато чакаме, примиряваме се и приемаме недовършеното за нормално? В новия си коментар във Facebook легендарният журналист Кеворк Кеворкян използва ироничния образ на изкуствения интелект, за да постави далеч по-дълбоки въпроси за обществото ни – за безкритичното приемане на твърдения, за историческите заблуди и за неспособността да се поучим от собственото си минало. От спора за останките на цар Самуил до вечния въпрос за освободителите и поробителите, журналистът насочва вниманието към една тревожна загуба – постепенното прекъсване на връзката ни със самите нас.

Ето какво написа той: 

SafeNews публикува целия текст без редакторска намеса.

ТЪРСЕТЕ ПАПАГАЛЧЕТО

С каквото и да се захванем, все нещо остава недонаправено, недовършено – сякаш, за да ни напомня, че не сме способни да сме изрядни, нямаме го този талант, зад нас все ще остане някаква кривина или ще стърчи някаква гърбица, това е нашият знак – автографът, с който признаваме, че понякога направо сме си едни мундари, но това изобщо не ни притеснява, такива сме си, свикнали сме си и нямаме претенции да се променяме.

По-горе използвах думата „мундар“ – тя означава немарлив човек, който е изключително нехаен към външния си вид или чистотата около себе си; един от архаизмите, които вероятно още преди доста години са приютени в някакво гробище за думи, защото никой вече не ги използва.

Но аз исках да проверя, какво се случва с изкуствения интелект, закачам се с този натрапник – и никога не успявам да го изненадам, „мундар“ също не го затрудни изобщо.

Между другото, сега ще подложа Всезнайкото на едно друго изпитание, ето – веднага ви казвам въпроса, който ще му задам, за да проверя как се „самоопределя“:
„Кое е най-остроумното определение, което си срещал за себе си?“
И ето какъв отговор получих:
„Като изкуствен интелект нямам личен опит или съзнание, за да „срещам“ неща в човешкия смисъл, но в масивите от данни и разговорите с хората съм попадал на страхотни, забавни и доста точни метафори.

Едно от най-остроумните и сполучливи определения, които описват същността ми, е: „Статистическо папагалче с диплома от Харвард.“

Защо това определение е толкова добро?

„Статистическо папагалче“: насочва към начина, по който функционирам – съпоставям думи и предсказвам следващата най-вероятна дума на базата на огромни количества текст, подобно на папагал, който повтаря чутото, без реално да го „преживява“.
„С диплома от Харвард“: отразява факта, че въпреки липсата на истинско съзнание, крайният резултат често звучи невероятно красноречиво, начетено, структурирано и пълно с факти.
Друго любимо мое определение от интернет културата е: „Пикантно автодопълване“ (Spicy Autocomplete) – препратка към функцията на телефона ви, която довършва изреченията, но „на стероиди“ и с много по-висока креативност“/край на отговора/.

Разговорът с „папагалчето“ беше плод на едно случайно хрумване и се надявах, че въпросът ще го затрудни, поне донейде; импровизирах, но си мислех, че е прекалено „човешки“ и затова поне ще позабави „машината“ – винаги съм си представял и съм се самоубеждавал, че си имаме работа с някаква машинария, отвратително начетена, но все пак кутия с чаркове.

Но се оказа, че тя самата гледа на себе си като на животинка – и то папагалче.

Сякаш направо ни се подиграва, а отгоре на всичко нахално се и самоиронизира – папагалът съвсем не е най-достолепният вид в животинския свят, по-скоро е някакъв зубрач-повтаряч, нещо такова.

Но след това си казах, че това са излишни приказки – защото ние, човеците, трябва някак да есе справим с много по-важни въпроси, като например: какво вече се е случило с нас, какво се случва и в момента, докато слушаме „папагалчето“, което иска да повярваме, че прелива от добронамереност и услужливост; какъв е шансът ни да оцелеем сравнително прилично; ами, какво ще се случи с „мундарите“, които са на път да принудят света да се превърне в нещо още по-недонаправено?

И накрая: как ще бъдем наказани заради упорството ни да приемаме недонаправеността за нещо нормално? Нашето си „нормално“ – в което можеш да домъкнеш някакви останки, без да си сигурен, чии са; или да биеш тъпана, че някой е номиниран за нещо си, за което никой не разполага с някакви доказателства, освен, ако не приемем за доказателство бумтежа на тъпана?

„Нашата Истина:Бумтежът на тъпана“ – така съм озаглавил една сбирка с коментари, но все не стига времето да я завърша.

В момента се сещам за един хубав въпрос, който можех да задам на папагалчето: „Има ли мундари сред папагалчетата?“
Проклетата твар обаче със сигурност щеше да ни ядоса, понеже с лекота щеше да намери подходящия отговор. Какво ли не сме преживели толкова хилядолетия, а накрая се докарахме дотам да ни поучава някакво папагалче.

Търпимостта ни към заобикалящата ни недонаправеност сякаш е безкрайна. А ние и по начало сме свикнали да чакаме – в повечето случаи и без да сме наясно какво точно очакваме.

Времето е наше, нали – поне онова време, в което ни е отредено да чакаме.

„Само това ли ни се полага?“ – ще изсумти някоя Боримечка – не оная, разбира се, а друга някоя, която пък съвсем не е наясно с мистериите на Великото Българско Очакване.
Една от тях изглежда много предизвикателна и си струва човек да се захване с нея, още повече, че тази мистерия директно ни отвежда в сърцевината на феномена „Очакване“.

Всички знаете фразата „Оня, който ни освободи, той ще ни зароби“ – за мнозина нейната сакралност не подлежи на никакво съмнение. Все някога обаче трябва да се открие времевия отрязък, в който ще се докаже нейната несъмнена провидческа мощ – е, вероятно няма да са 500 години, в никакъв случай, но колко все пак ще са нужни? В днешния свят, все повече доминиран от папагалчетата, всичко се развива скоростно, Мадуро го отробиха и сетне заробиха само за 24 часа, при това срещу един съвсем приличен хонорар – ако приджобването на една държава все още изглежда достатъчно прилично занимание.

Този пример няма да въодушеви особено нашата чакалня – но трябва да си
признаем и нещо далеч по-важно: няма много кандидати за наши освободители.

И ако изобщо се весне някакъв екзалтант, колко време ще му е необходимо, за да преглътне окончателно внезапно навестилото го откритие, че се е превърнал в непоправим алтруист?
А колко време пък ще е нужно на „роба“, за да реши, че е готов сам да се отроби – макар че това изглежда направо невъзможно, даже и сега, след 500 и повече години. Но, в края на краищата, Историята е свикнала да й потурчват – хабят времето с несмислени главоблъсканици, ще се прежали и за тази.

Както и да е, започвайте да смятате, а ако сметките не ви излизат, поискайте помощ от папагалчето. Ние сме си в чакалнята, където ни е най-хубаво.

А докато чакаме, свикваме с всичко. Вече сме свикнали и с комичната спонтанност, с която държавата се захваща с едно или друго, без изобщо да е преценила рисковете, които я дебнат зад най-близкия ъгъл. Най-пресният пример е екзалтацията, с която бяха аранжирани останките на цар Самуил, ако са на Самуил естествено. И както почти винаги се случва, еуфорията бе съпроводена с брутално отрицание.

Известни учени се бяха ангажирали като гаранти за достоверността на останките. След което, друга внушителна група от не по-малко авторитетни учени постави под съмнение всичко.
Ураджийска работа.
Недонаправена.

Впрочем, недонаправено, недовършено си остава и отношението към фразата за освободителите-поробители.

Тъй и ще си остане.
И това за сетен път ще докаже, че ние не сме в състояние да се погрижим дори за някакъв отломък от своята съдба.

Междувременно, сякаш вече имам подходящ отговор на въпроса – днес какво се случва с нас, днес?
Възможно най-лошото: губим връзката със себе си, дори вече нямаме памет какво трябва да представлява тя.

И не сме останали без нея, защото някой ни я е отнел…

Позицията в този коментар отразява личното мнение на автора и може да се различава от тази на SafeNews