Петър Стоянович попиля политиците: „У нас властовите бордеи са пълни с тийнейджъри с безизразни лица на дърти кокони“. Историкът, писател и журналист попиля родните политици и наследството от погрома в образованието, което десетилетия по-късно доведе до пълноценно масово опростачване на новите поколения.

„Привидна грамотност, партийно-агентурен картел, зависимост по дефиниция, невъзможност за развитие и кариера извън схемата и системата“, коментира той политиката у нас.

„Инфантилността на новите поколения ги лишава дори от възможността да преживеят смъртта на любимо животно по адекватен начин. Боя се, че разказът не ги трогва дори в този сегмент (а иначе е ясно, че им е скучен до втръсване и най-вече ужасно безинтересен). А овехтялото ни образование задълбочава проблемите още повече“, заяви в епохално интервю в началото на 2025 г. историкът Петър Стоянович. SafeNews публикува култовите му размишления 1:1.

– Г-н Стоянович, изпратихме трудна година, какъв вкус оставя у вас 2024-та?

– Всяка година е трудна за едни, а за друг е песен. Понякога Господ си прави шеги, като ни оставя да се тюхкаме над привидните си мъки, защото още не знаем каква истинска тежест ни предстои. В такива случаи си спомням онази записка на руския цар Николай II в личния му дневник в края на 1917 година, в която убедено казва, че след подобна година няма какво по-лошо да му се случи, и че логично най-доброто му предстои. Вече знаем, че се е излъгал. А Вие ме питате за вкус? Мога да Ви отговоря в контекст: „На вкус и цвет товарища нет“. Или съвсем по нашенски: „Въпрос на вкус, рекло кучето, и… така нататък.“

– Вие казвате: „Галеници сме на битие, което все по-малко оплождаме с духовност“. А с какво го оплождаме?

– Най-често със собствената си посредственост. Липсата на истински сблъсъци, отсъствието на избор на алтернатива, отказът от куража да застанеш пред наказателния взвод в името на една кауза постепенно са ни превърнали в население. Вярно, галеници, нахранени, облечени, носещи в ръце по няколко изобилни рога. Но неоплодени вътрешно. Не че не може да се живее и така, но е вторично. И в дългосрочен план – обречено на отмиране.

– Пак ще ви цитирам. Ваши са думите, че политиката в България е място на неграмотните и примитивните. Как тези хора стигнаха до властта, според вас?

– Съвсем естествено, крачка по крачка, поколение след поколение. Привидна грамотност, партийно-агентурен картел, зависимост по дефиниция, невъзможност за развитие и кариера извън схемата и системата. С някои изключения цялата ни върхушка е манифестация на това. Най-странното е, че се правим на бодри и здрави, а всъщност кашляме кръв и отдавна сме обречени.

– От кои български политици и общественици трябва да се учат мераклиите за власт? Изобщо ценим ли управниците си? Има ли такива сред тях, които са примери за вас?

– Никой фактор у нас няма искрено желание да се учи, той смята, че това е загуба на време, защото и без това ще му кажат какво решение да вземе. Той просто ще го представи за свое, за да успокои последните остатъци от свяна си. Мераклии за бавно и трудно добито знание няма, иначе мерак – чок, разбира се. Но меракът е за други неща – еднократни, вкусни, безотчетни. В нашата политика човек веднъж влиза и трябва да вземе колкото може. У нас властовите бордеи са пълни с тийнейджъри с безизразни лица на дърти кокони. От малки са повехнали и само веднъж танцуват. Вие искате от тях визия!? Откъде време за кръстословици, че да знаят подобни думи…

– Защо гласът на интелектуалците вече не тежи в обществения живот?

– Кажете ми една причина, поради която обществото ни да има истинска нужда от интелектуалците си.

– Непрекъснато се върти рефренът, че хората не вярват на авторитети, че изобщо нямат авторитети? Как се връща обществено доверие, изобщо възможно ли е това днес?

– Лесно е да отговоря просто с едно „не“, но е по-почтено да го обясня. Авторитетът съществува в система от ценности и субординация. Човек търси авторитет, когато иска да стане част от такава система, когато й вярва. Не съм убеден, че нашенецът има такива стремления. Към Бог, държавен ред, нива на образование, граници на почтеност, защита на принципи. И това не е от днес. Вие смятате ли, че Андрешко вярва в нещо? Или Нане Стоичко? Като ученик помня, че характеризираха тези герои на Елин Пелин като „все пак добри хора“, но бяхме малки да питаме откъде даскалите съдят за това. От друга страна бихме ли имали куража да речем, че такива хора са всъщност морални инвалиди, незасегнати от Просвещението? Надали. И така започва уравниловката. Така започва и създаването на фалшивите авторитети. Огледайте се.

– И с криза, и без криза българинът си остава един от най-нещастните в Европа. Какво толкова ни мъчи?

– О, не знам, кой да има дързостта да говори от името на цялата нация?! Лично аз намирам, че живеем на чудесно място, общуваме активно, подпомагаме се семейно и приятелски, храним се вкусно, имаме забележителен климат, финансово свързваме изумително двата края и мрънкаме най-вече, защото не можем да оценим големите преимущества, които имаме. А и не познаваме достатъчно света, за да направим директни сравнения, които биха били в наша полза.

– Голяма част от българите изпитват носталгия съм соца. Какво е вашето обяснение?

– Обяснението ми е в две посоки: първо, за някои това е времето на младостта. Каквото и да е било, те не помнят онова време със саламите „Камчия“ и китайските кецове, а с факта, че са имали ерекция. Подобна носталгия е примитивна, но обяснима, дори умилителна. Второто обяснение е, че има хора, които наистина смятат, че тогава всичко е било безплатно и уредено, че да живееш в тоталитаризъм е по-сигурно, че ти е било забранено да ходиш по света, но профсъюзната почивка в Китен и обядът с купони също ти гарантират достоен живот.

Има и още нещо, то се дължи на полуграмотността на днешното време. Вече се появиха разкази на „съвременници“ на соца, родени далеч след края му. Така от истина и факт споменът за комунизма се превръща в разказите за „Неродена мома“ и „Незнаен юнак“. Опасно престъпление за историята.

– Каква е вашата носталгия, г-н Стоянович?

– Носталгията е загуба на време.

– Имате уникално чувство са хумор. На какво се надсмивате днес?

– Човек трябва да може да се будалка със всичко. На първо място със себе си, разбира се.

– Наскоро разбрахме, че младите не знаят кои са Белчо и Сивушка. Задължително ли е да познават тези герои от „На браздата“ на Елин Пелин? Как, според вас, трябва да се прави подборът на литературни произведения, които да се изучават българските училища?

– Въпросът с образованието е за поне две нови интервюта… Образователната ни система (поне в хуманитаристиката) е отчайващо остаряла. Тя не учи децата на най-важното – да мислят. Налива им зорлем някакви познания, от които те запомнят само няколко процента, а същевременно ги превръща в убедени врагове на литература, история, география. Ужасна скука вее над чиновете в българското училище! Отделен въпрос е до каква степен е претрупан с уроци и домашни един средношколец. Че той на практика няма нито време да мисли, нито да почине, а само се тъпче с ненужни знания.

Белчо и Сивушка!? Че синовете ни не различават коч от пръч, дъщерите ни не знаят как се кваси мляко, вие какво ме питате… Инфантилността на новите поколения ги лишава дори от възможността да преживеят смъртта на любимо животно по адекватен начин. Боя се, че разказът не ги трогва дори в този сегмент (а иначе е ясно, че им е скучен до втръсване и най-вече ужасно безинтересен). А овехтялото ни образование задълбочава проблемите още повече.

– Какво бихте предпочел – изкуствен интелект или естествен подбор?

– Най ми се ще да реша чрез естествен подбор изкуствения интелект в парламента! Иначе съм старомоден и напълно в плен на естествения интелект, дай Боже по-често да го има.

Петър Стоянович е историк, доктор на историческите науки, журналист, политик, министър на културата в 92-рото правителство.

По време на управлението на ОДС е парламентарен секретар и началник на кабинета на бившия министър на външните работи Надежда Михайлова, сега Нейнски.

Правнук е на Иван Стоянович – Аджелето, националреволюционер, съединист, създател на българските телекомуникации, журналист, народен представител, създател на първата българска телеграфна агенция, дипломат и царски съветник.

Дядо му д-р Петър Стоянович е съден от Народния съд. Един от основателите, първи капитан и дългогодишен председател на ФК „Левски“. Баща му Иван Стоянович е кинокритик, журналист и писател. Майка му е известната българска актриса Ани Бакалова.

Автор: Петя БАХАРОВА

Източник: Филтър