Наричат го черен туризъм – феноменът все повече хора да посещават места, асоциирани предимно със смърт. Това са градове, села или сгради, които са били сцена на големи катаклизми или масови избивания: Помпей, унищожен от вулкана Везувий; концентрационният лагер в Аушвиц, където смъртта си са намерили милиони евреи; Чернобил – центърът на най-голямата ядрена катастрофа в човешката история.

В ранното утро туристите са готови да напълнят редицата подредени автобуси, които ще ги отведат до една от най-особените туристически дестинации в света. Всички са заредени с голям ентусиазъм с изключение на членовете на 663-та пожарна бригада от Ивано-Франковск.

За тях забранената зона около Чернобил представлява най-лошите 48 дни от живота им

Тези мъже са част от близо 600 хиляди човека, които официално са наричани ликвидатори. Те са били граждани, резервисти и военни, които са изпратени в Чернобил, за да се борят с последиците от най-тежкия ядрен инцидент в историята на света.

След като тест на системите довежда до експлозия на един от реакторите в атомната централа на 26 април 1986 г., те са събрани от всички части на Съветския съюз. С малко или никаква специална екипировка, те са изпратени в зоната на бедствието с цел да намалят разпространението на радиоактивното замърсяване, което засяга най-силно днешните Украйна, Беларус и Русия.

Въпреки, че задачата е от изключително значение за живота на милиони, това не е нещо, за което те са били подготвени. След потушаването на пожара, масовата евакуация и раздаването на таблетки йод, работата не приключва. Месеци наред в 30-километровата зона ликвидаторите се борят да спрат разпространението на болести, да подсигурят безопасността и да изградят саркофаг над унищожения реактор.

„Нямахме никаква представа къде отиваме и какво ще правим“, казва Сергей Мелнюк, член на 663-та, който пристига на терен 12 седмици след инцидента и остава там 48 дни.

„Дадоха ни документи и трябваше просто да докладваме“, казва още той.

Не всички отиват срещу волята си. Някои от мъжете доброволстват заради чувство за дълг. Всички обаче служат въпреки огромния риск и дебелия облак от дезинформация. Дори година след експлозията, някои от включилите се в операциите са го правили без да знаят за размера на опасността.

Костянтин Хончаров доброволства, за да помогне в инициативата през 1987г. Той признава, че след като напуска родния си Симферопол на полуостров Крим и поема към Чернобил е имал малка представа в какво се забърква.

„Не знаех колко лоша ще е ситуацията. Исках само някак да помогна“, казва той.

Заради службата си повечето ликвидатори получават социални придобивки, но обезщетенията не успяват да заличат всеобщото усещане за опропастяване на бъдещето им. Хончаров казва, че както мъжете от 663-та, така и повечето от неговия екип са или мъртви, или болни.

„Да, аз изглеждам здрав на външен вид, но вътрешно имам много проблеми“.

Слепотата за тежестта на ситуацията, в която са били замесени, е била директен резултат от дезинформацията от страна на съветските власти.

Не се притеснявайте и си гледайте живота, всичко е наред

„Съветските медии казваха, че всичко е наред и че няма заплаха“, казва Сергей Квит, който доскоро изпълняваше ролята на министър на образованието и науката в Украйна. По време на аварията той е бил студент в Киевския университет и е учил журналистика.

„Те повтаряха едно и също нещо отново и отново „Не се притеснявайте и си гледайте живота, всичко е наред“, казва още той.

Според 49-годишната Ирина Жукова, въпреки че никой не е знаел за мащабите на бедствието, слуховете са циркулирали. „Разбира се, че не знаехме нищо. Въпреки това беше невъзможно да се скрие, че нещо се е случило заради броя на войниците, които бяха разпределяни като ликвидатори“.

Според Михайло Авершин, един от ликвидаторите, който в момента живее в Киев, населението е изглеждало апатично, но според него това се дължи на тогавашната пълна вяра в държавния апарат.

„Хората не подлагаха на съмнение това, което се твърдеше по държавните медии. Как можеш да развиеш интуиция за съмнение, ако никога не си познавал алтернатива за получаване на информация“, казва Авершин. По време на инцидента той е бил млад войник и бързо е разпределен в Чернобил заедно с множество други младежи.

„Нямахме никаква представа за радиацията и бяхме сред първите ликвидатори след взрива. Хората от селата, които служеха в армията пък нямаха абсолютно никаква представа за случващото се“, споделя още Авершин и дава пример за незнанието на хората:

„Един от мъжете от моя взвод намери парашут, който е бил използван при операцията по изсипване на пясък върху реактора. Той реши да го открадне и твърдеше, че ще накара жена си да му ушие два чифта панталони от него, защото материята беше с отлично качество. Някои от момчетата крадяха радиатори от изоставените домове, за да ги продават за скрап, докато всъщност крадяха години от живота си“, разказва Авершин.

Голяма част от командирите също не са имали голяма представа за случващото се.

„Когато пристигнахме на място ни настаниха в палатки без подове и трябваше да спим на земята, казва Васил Романов от 663-та бригада. „Някои от командирите ни казваха „Ето ви купа сено, вземете си малко, за да си подложите“, беше абсурдно“, разказва Романов.

Сега предстои откриване на голяма международна конференция

Темата е: „Радиоактивният разпад на Желязната завеса. Преосмисляне на Чернобилската катастрофа в сравнителна перспектива“. 

Домакин на събитието е НБУ. То е посветено на 40-ата годишнина от аварията.

„Това, което откриваме в документите, показва, че властите много ясно са знаели какво се случва, а не са информирали населението, но много стриктно са взели мерки да защитят самите себе си. Впечатляващо е безразличието им към хората“, коментира пред БНР проф. Момчил Методиев.

„Хората от нашето поколение имат много ясен спомен за този момент. Цялото мълчание около аварията и последиците от нея е един от големите мотиви да организираме тази конференция. Това е една голяма травма. Има доста хора, които са загубили свои близки„, допълни той.

В Румъния са раздавани йодни таблетки, има доста по-голяма информираност за реалната ситуация. В Югославия нещата също са били по-прозрачни. Хората са можели да вземат най-базисните предпазни мерки. Темата е трудна, но трябва да говорим по нея, отбелязва той.

Връщаме се към април 1986 година и реакцията на българската държава в първите дни след аварията в Чернобил. Но не само. Почти никой не е чувал до момента за т.нар. от проф. Димитър Вацов в най-новото му изследване феномен „български Чернобил“ – вторият радиационен пик в България, настъпил една година след трагедията.

Проф. Вацов е изследвал и събрал в книга огромен документален архив, включително информация, останала скрита за обикновените хора. Тези данни са били предавани в строго секретни папки, достъпни само за тесен кръг от висшата комунистическа партия. В новата книга на професора са включени и документи от съдебното дело от началото на 90-те години срещу представители на комунистическата върхушка.

Как обаче е реагирал Тодор Живков? Какво е направено – и какво не е направено – за населението?

Проф. Вацов разказва, че ключов пробив в изследването е откриването на архива по делото срещу Стоичков и Шиндаров от 1991 година. Този архив съдържа 53 тома документи – следствени материали, съдебни решения, медицински експертизи. Благодарение на достъпа до тези данни вече може да се очертае по-пълна картина на случилото се през 1986 и 1987 година.

Едно от най-шокиращите открития е така нареченият „втори радиационен пик“.

България се оказва единствената страна в Европа, която успява година след аварията отново да направи храните – месо, мляко и местна продукция – толкова радиоактивни, колкото по време на самата катастрофа, а в някои случаи дори повече.

Причината е проста и едновременно с това стряскаща – през зимата на 1986 срещу 1987 година животните са хранени с фураж, окосен през май и юни 1986 година, когато радиацията е била най-висока. Въпреки ясните препоръки на учените тези фуражи да бъдат унищожени и загробени, те са използвани за изхранване.

В резултат, между януари и юни 1987 година, се наблюдава рязък скок на радиоактивността. В същото време, докато населението консумира заразени храни, за номенклатурата се полагат специални грижи. Животните в резиденциите не са допускани да пасат навън, а краварниците са били обеззаразявани. Има дори случаи, при които във Врана е премахван горният слой почва и е полаган асфалт, за да се гарантира „чиста“ среда за птиците.

Парадоксът е пълен – докато за елита се осигурява безопасна храна и вода, заразената продукция се насочва към масовия пазар. Така се оформя ясно разграничение между различните „класи“ в късния социализъм.

Един от най-показателните критерии за това разделение е водата

Със заповед на УБО на около 250–300 души от висшата партийна върхушка се гарантира минерална вода за пиене и дълбоко кладенчова вода за битови нужди. Същото важи и за животните, които ги изхранват. За останалото население остава водата от язовир Искър и откритите водоизточници. Така се стига до абсурдната ситуация, в която добитъкът на номенклатурата е по-добре защитен от обикновения българин.

Друг шокиращ пример е свързан със сухото мляко. Още в началото на май 1986 година УБО изкупува почти цялото налично сухо мляко от магазините, за да го запази за номенклатурата. В крайна сметка обаче то остава неизползвано, тъй като елитът разполага с прясно и чисто мляко.

Докато това количество стои в складовете, болници и детски заведения остават без достатъчно сухо мляко. Там се използва прясна продукция, която в този период е силно радиоактивна, включително с високи нива на йод-131.

Допълнително усложнение идва от липсата на системен здравен анализ. Никога не е направено цялостно обобщение на медицинските данни за последиците върху населението. Съществуват само експертни оценки по време на съдебното дело, които дават вероятностна картина за увеличените случаи на заболявания.

Причината за това е, че при така наречените стохастични ефекти не може да се установи пряка връзка между конкретно заболяване и радиацията. Възможно е да се направи само статистическа оценка – дали след дадено събитие се наблюдава ръст на определени заболявания.

Личният разказ на проф. Вацов също хвърля допълнителна светлина върху случилото се. Като ученик той и съучениците му са изпратени на бригада в началото на май 1986 година – точно в периода с най-висока радиация. Те събират спанак и пресен лук в Софийското поле, без да знаят за опасността.

Бригадата е прекратена внезапно, но подобна реакция не е била масова. По данни от онова време над 365 000 ученици и студенти са участвали в селскостопански дейности, а стотици хиляди деца са били изпратени на лагери по Черноморието – също в период на повишена радиация.

РАДИАЦИЯ И МЪЛЧАНИЕ: Как властта скри Чернобил от българите

След аварията в Чернобил не само радиацията се разпространява бързо. Разпространява се и нещо друго – страхът на властта да каже истината. Още в първите дни след радиоактивния облак над България, учените, които започват да измерват т.нар. „горещи частици“, се оказват в абсурдна ситуация – знаят какво се случва, но нямат право да го кажат. На 11 май те се събират в Софийския университет, за да обсъдят резултатите си. Вместо научен дебат обаче, срещат опит за забрана.

Главният инспектор на републиката Любомир Шиндеров се опитва да прекрати събранието. Само намесата на ректора Минчо Семов спасява ситуацията. „Все пак това е университет“, отсича той и успява да издейства компромис – учените могат да продължат работата си, но срещу тежка цена.

Всички подписват декларации за мълчание пред Държавна сигурност.

Така една от най-големите заплахи за общественото здраве остава заключена в лаборатории и папки със секретен гриф.

Радиоактивни билки и пълна липса на контрол

Докато институциите мълчат, радиацията не чака. От лятото на 1986 година държавата фактически абдикира от контрол върху билките, дивите плодове, гъбите и дори охлювите – все продукти, които масово се събират от населението. Хора, често възрастни с внуците си, обикалят планините и събират това, което после влиза в чайове, подправки и дори износ.

Истината е стряскаща – в тези продукти се измерват десетки хиляди бекерели. Няма норми. Няма контрол. Няма предупреждение.

Радиоактивни билки се сушат, складират и продават. Хората ги пипат, консумират ги, дават ги на децата си. Охлювите в стопанствата масово умират – свидетелство, което никой не иска да чуе официално.

Парадоксът е болезнен: всичко, предназначено за износ, се измерва стриктно, за да не бъде върнато. Всичко за вътрешния пазар остава без контрол. Здравето на българите очевидно не е приоритет. Валутата е.

България – по-жестока от съседите си

Често се говори за информационно затъмнение в целия Източен блок. Но сравнението не е в полза на България.

На 28 април Швеция първа засича радиацията и принуждава СССР да признае за аварията. Полша реагира в рамките на дни – предупреждава населението и обяснява какви мерки да се вземат. На 2 май Румъния съветва хората да не пият вода от открити източници и да избягват праха. В същия ден Югославия препоръчва майки и деца да останат по домовете си.

В България?

Първото официално съобщение идва едва на 7 май – цяла седмица след като радиацията вече е тук. Това е и най-опасният период. Посланието е почти обидно в своята неадекватност:
– „Мийте марулите“
– „Не пускайте децата в пясъчници“
– „Мийте улиците“

И това е всичко.

На 24 май властта стига още по-далеч – отменя всички мерки и обявява, че опасността е изчезнала. В същия ден хората излизат на манифестации. Реалността е друга: радиацията не е изчезнала. Прахът я задържа и разнася. Децата играят в него. Възрастните го вдишват. Лъжата вече е официална политика.

Невидимата власт на Тодор Живков

Най-странното в цялата история е, че почти няма писмени следи. Решенията на върха се взимат устно. Политбюро, секретариатът на ЦК – всичко функционира без ясна документална отговорност. На хартия решенията започват едва от Министерски съвет надолу. Така, когато идва време за отговорност, няма кого да хванеш.

По време на разпитите Тодор Живков заявява: „Не беше моя работа. Не знаех. Ако знаех, щях да пазя и себе си.“

Изказване, което звучи едновременно абсурдно и показателно. Съществува и упорит слух, че именно той е наредил да се мълчи. Доказателства няма. Но липсата на доказателства в такава система не означава липса на истина – означава добре изчистени следи.

Армията – единствената структура, която действа

Докато гражданските институции се колебаят или мълчат, армията реагира. Благодарение на учени и военни медици, информацията достига до ген. Добри Джуров. След като лично се убеждава в наличието на радиация, той разпорежда изготвянето на подробни инструкции.

Те включват:
– да не се вдига прах
– да се затварят прозорци
– да се избягват полеви учения
– да се консумира контролирана храна
– да се ползва вода от сигурни източници

И нещо още по-важно – тези инструкции не са засекретени. Те могат да стигнат до семействата на войниците. Опитът да се приложат в цялата страна обаче е спрян. Следват доноси, натиск и саботаж от страна на партийното ръководство.

Рационалното поведение е обявено за „всяване на паника“. Народът разбира… по трудния начин. Въпреки всичко, истината изтича. Тайно социологическо изследване от май 1986 г. показва рязък срив на доверието към властта. Само за седмици слушането на западни радиостанции скача от 6–7% до 25%. Хората започват да сглобяват пъзела сами. Инструкциите от казармата, слуховете, противоречията по телевизията – всичко това води до едно: подозрение, което бързо се превръща в убеждение.

В някои градове местни ръководители дори предприемат самостоятелни действия и предупреждават населението. Реакцията отгоре е светкавична – забрана за всякаква инициатива и дори изключване на цели региони от системата за радиационен контрол.

За да няма проблем… просто няма данни.

НАЧАЛОТО НА КРАЯ: Чернобил и пропуканото доверие

Въпросът звучи почти като историческа диагноза – дали укриването на истината за радиацията поставя началото на края на режима?

Отговорът не е еднозначен, но посоката е ясна: Чернобил не събаря системата сам, но я пропуква там, където тя изглежда най-здрава – доверието.

В България съпротивата срещу властта идва късно и по особен начин. Един от първите силни сигнали не е политически лозунг, а… въздухът. В Русе майки излизат по улиците с детските си колички, протестирайки срещу обгазяването от румънския град Гюргево. Това не е класическо дисидентство. Това е инстинкт за оцеляване.

От тези протести се ражда първото гражданско екологично сдружение – Комитетът за защита на Русе. Темата е „екология“, но зад нея стои нещо по-дълбоко: усещането, че държавата не защитава собствените си граждани. Чернобил само усилва това усещане. Макар и не винаги пряко назоваван, той се превръща в символ на една проста истина – властта знае, но не казва.

По-късно тази линия се развива в движения като Екогласност – едно от най-важните лица на зараждащото се гражданско общество. Любопитното е, че дори самите активисти осъзнават нещо ключово: екологичната тема е „по-безопасният“ начин да се говори за свобода. Както признава една от основателките, идеята е проста – ако говориш за въздуха, водата и здравето, ще събереш много повече хора, отколкото ако говориш директно срещу режима.

Чернобил тук играе ролята на катализатор. Той не създава недоволството, но му дава форма, език и морално оправдание.

КОГАТО ИСТОРИЯТА СЕ ПРЕНАПИСВА

След 1989 г. идва другият парадокс. Темата за Чернобил избухва в медиите, но вместо да се изчисти, започва да се замъглява. Спомени, мемоари, оправдания – бивши функционери, министри и служители започват да разказват своята версия.

Истината не изчезва. Просто се размива.

Започва бавно „пране“ на миналото – процес, който продължава и днес, защото липсват достатъчно задълбочени изследвания, които да подредят фактите без удобни интерпретации. Точно затова темата остава отворена. Не само като исторически въпрос, а като морален проблем – как една държава избира да мълчи, когато трябва да говори. Защото истината рядко е удобна. Но още по-рядко изчезва.

Прахът от онези дни отдавна е изчезнал, папките с гриф секретно вече са файлове с ограничен достъп. Но съвестта продължава да удря брутално през тихите нощи. Защото най-опасното, което се разнесе над България след Чернобил, не беше невидимото облъчване – а именно тишината, която хората вдишваха без обяснение.

Истинската радиация не беше само във въздуха. Тя беше в лъжата. И нея дишаме и до днес.

Димитър Димитров/ SafeNews

Източник: БНР, ДР, RFE/RL