Преди време някой беше казал, че в България личната тайна е лична, защото я знае само един човек, а държавната е държавна, защото я знае цялата държава. Сетих се за тази максима около казуса с новия самолет F-16, чието състояние се превърна в повод за политически спорове, водещи новини и дълги анализи в медиите и социалните мрежи. Президентът Радев подшушнал на репортери да питат министъра на отбраната дали самолетът е развален. Ей така, заради интригата.

И заради възможността някой да му каже браво, че се е противопоставял на решението да бъде закупен този, а не друг боен самолет. Нищо че преди да стане президент и докато беше началник на Военновъздушните сили, именно той се обяви за закупуване на нови самолети, и то F-16. Впрочем помня, че това беше и първата му по-значима изява в публичното пространство.

Конкретният казус с F-16 не е драматичен.

Оказа се, че неизправността нито е сериозна, нито е непредвидима. Не става въпрос и за саботаж или диверсия от друга държава, каквато версия се лансира в началото на скандала. Казано накратко – можеше да минем и без тази тема. Сякаш я подхванахме по навик и без особена цел. Колкото да мине времето. Все пак телевизиите трябва да запълнят по някакъв начин програмите си.

Обръщам внимание на този казус не защото е значим сам по себе си, а защото очертава една изключително слаба черта на българската държавност, а оттам и на българското общество. Това е невъзможността да се оценят темите, които заслужават обществено внимание, и онези, които не заслужават такова. Това поражда и невъзможност да се прецени по кои теми трябва да има максимална прозрачност и кои е по-добре да останат видими само за ограничен кръг хора.

Последното е симптом за неработещ инстинкт за самосъхранение.

Докато вървеше скандалът със самолета, от ПП-ДБ надградиха искането си за изслушване на полицаи в парламента с предложение за разсекретяване на разследване за контрабанда на цигари в Пловдив, което тече в момента. Това, че подобен политически ход би могъл не просто да попречи, но и да обрече на провал разследването, явно не е аргумент. Важното е да има материал за захранване на телевизионните студиа и да върви бърборенето.

Защото, ако спре да се бърбори, много хора няма да има какво да работят.

Лично аз не познавам сериозна държава, в която техническата част на темите за отбраната и сигурността й или за провеждащи се разследвания да е достъпна за всички. Дори и за онези, които не са добронамерени към тях. Още при закупуването на новите самолети се отвори мащабно публично обсъждане, в което освен дежурните агитки участваха и всички основни институции в държавата. Все едно ще купуваме домати, а не самолети, от които в определен момент може да зависи животът ни. Естествено, че качествата на един самолет трябва да бъдат предварително обсъдени и неговите възможности да бъдат оценени правилно. Естествено, че към това трябва да се прибавят и редица политически аргументи.

Но трябва ли всичко това да става по телевизията под формата на караница?

Колко души в държавата всъщност изобщо разбират нещо от самолети, двигатели, бойни системи, софтуери и всичко останало, за да водим този дебат в телевизионните студия? Колко души в държавата са наясно с множеството политически фактори, международни договорки и стратегически решения, които стоят зад една подобна сделка, та да си позволим да организираме агитки по тази тема. Аз съм убеден, че тези хора в България са не повече от 20 души.

Защо те не проведат поне този разговор помежду си, а трябва да го изведат в публичното пространство, за да внушат единствено, че българската държава е не просто слаба, но на моменти е и нефелна.

Това внушение е единственият ефект от подобен публичен разговор, който се гради върху подхвърлени интрижки и заяждания на дребно.

Ако някой политик си мисли, че би спечелил от тоталната обществена деморализация и демобилизация по отношение на собствената си държава, то или не разбира нищо от работата, с която се е ангажирал, или просто мрази държавата и обществото. Какво, ако утре този политик поеме управлението на страна, която изглежда зле и в очите на външния свят, и в очите на собствените си граждани.

През последните години бърборенето за пълна прозрачност на всичко, което е свързано с държавата, доведе единствено до срив на доверието в институциите. Лично аз не съм усетил прозрачността без граници да е довела нито до по-ефективна работа на държавните органи, нито до увеличаване на авторитета им в обществото.

Впрочем въпросът с прозрачността е измерим и емпирично. Например парламентът, който е най-прозрачната институция, се ползва с най-ниско обществено доверие.

В парламента всеки журналист може не само да чуе политическия дебат, но и да види дали имаш леке на панталона, дали в стола се храниш с нож и вилица или с кой колега си говориш в коридора. От това се правят новини, коментари, а понякога и анализи. Правителството има малко по-висок рейтинг от парламента. Там журналистите имат определено място и отразяват единствено заседанията на Министерския съвет и почти всекидневните брифинги.

Те обаче не могат да снимат по коридорите. Най-висок рейтинг има най-непрозрачната институция в лицето на президентството. Там журналисти влизат веднъж на няколко месеца, за да отразят изявление след Консултативен съвет за национална сигурност.

С това не казвам да се променя каквото и да било в прозрачността или в липсата на прозрачност на тези институции, а само искам да покажа, че прозрачността невинаги води до високо доверие. По отношение на отбраната и националната сигурност прозрачността пък може да бъде пагубна и да рискува изобщо съществуването на държавата и обществото.

Поради тази причина има редица механизми и институции, които се занимават с контрола на службите и работата на армията. Само че нали от години не вярваме на никакви институции, в това число и на контролиращите подобен тип структури. Затова и предпочитаме да се доверяваме на първата подхвърлена интрига и на всеки шарлатанин, който е готов да бърбори от сутрин до вечер.

Освен от базови нива на прозрачност едно общество и една държава имат нужда и от някакво базово ниво на самодисциплина.

Да знаят докъде публичността е полезна. Това би трябвало да бъде отговорност и на журналистите. Без подобна самодисциплина те се превръщат в обикновени пощенски кутии на интереси, които са неясни и за самите тях. Без подобна самодисциплина се обезсмисля и самата идея за прозрачност на управлението, защото, вместо да го коригира, прозрачността, лишена от самодисциплина и разсъдък, го обезсмисля.

В края на XIX и началото на ХХ век в България се появяват финансови пирамиди.

Такива впрочем се появяват и през 20-те години и 90-те години на миналия век. Причината хората да дадат спестяванията си на измамниците, от една страна, е високата лихва, която им обещават, а от друга, ниското им доверие в институциите, които ги предупреждават, че ще бъдат измамени. Парадоксът е, че хората имат по-високо доверие на мошениците, отколкото на собствената си държава.

Франсис Фукуяма нарича този процес „ранна демократизация“, а обществата, в които той протича, „общества на ниското доверие“. Българското общество е типичен пример за подобен синдром. Толкова типичен, че дори част от политиците, които управляват институциите, нямат доверие в самите тях. Цената за това естествено се плаща от всички. Дори и от онези, които са наясно с абсурда на този начин на живот.

Автор: Тома Биков, filternews

Позицията в този коментар отразява личното мнение на автора и може да се различава от тази на SafeNews