Ситуацията около войната между САЩ и Иран навява усещане за дежавю. През последните дни Техеран отново поиска от администрацията на Тръмп да вдигне санкциите срещу страната, да размрази иранските активи и да премахне военната блокада в замяна на отварянето на Ормузкия проток. Това на практика повтаря договореното от двете страни в меморандум за разбирателство през юни.
Президентът на САЩ Доналд Тръмп отвърна с искане Иран да изплати обезщетения за хилядите американски войници и ирански цивилни граждани, загинали през последните 50 години.
Той също така твърди (отново), че САЩ имат „пълен контрол“ над Ормузкия проток, докато Иран настоява, че протокът ще остане затворен, докато САЩ не изпълнят условията му.
Тъй като и двете страни са в капана на повтаряща се реторика, изглежда все по-вероятно те отново да прибегнат до военни удари в опит да принудят другата страна към отстъпки. Това е моделът, който и двете страни следват от началото на войната на 28 февруари.
Възможно ли е този модел някога да бъде прекъснат и какво би било необходимо за това?
Повтарящите се модели разкриват липса на план за излизане от ситуацията
Когато се почувства притиснат в ъгъла, Тръмп реагира по предвидим начин. Досега поне седем пъти той е отправял заплахи за мащабно унищожаване на иранската транспортна и енергийна инфраструктура и дори на самата „цивилизация“. След това е променял курса, отменяйки военните удари и твърдейки, че Иран и САЩ се приближават към споразумение.
Междувременно иранският режим ту преминава към директни дипломатически контакти и преговори чрез посредници, ту отказва да участва в такива и изключва възможността за разговори.
САЩ също променят подхода си по отношение на Ормузкия проток. На 13 април Тръмп обяви морска блокада на иранските пристанища, а след това затвърди позицията си, като на 4 май обяви операция „Проект Свобода“ (Operation Project Freedom) за ескортиране на плавателни съдове през протока. Тази операция беше спряна само два дни по-късно.
САЩ официално вдигнаха блокадата, след като двете страни постигнаха споразумение за прекратяване на войната на 18 юни, но я наложиха отново, когато сделката се провали седмици по-късно.
Оттогава и двете страни се върнаха към насилието: САЩ вземат на прицел ирански активи, а иранският режим нанася удари по държави в региона и по плавателни съдове в пролива. В периода от 1 март до 10 август са регистрирани най-малко 84 инцидента, при които са пострадали плавателни съдове в пролива.
Изглежда, че Тръмп наистина иска да изтегли САЩ от войната, а Иран не може безкрайно да издържа на икономическия и военен натиск.
Предвид това, защо тези сценарии продължават да се повтарят, без да се постига напредък към разрешаване на конфликта?
САЩ няма да приемат стратегическо поражение
Тръмп е изправен пред две възможности за прекъсване на този конфликтен цикъл и нито едната не е добра.
Едината от тях е да приеме стратегическо поражение, да премахне блокадата на САЩ върху пристанищата на Иран и да изтегли военните си активи от региона, оставяйки Иран във фактически контрол над пролива.
Той изглеждаше готов да направи това, като подписа меморандума за разбирателство през юни. След постигането на сделка обаче администрацията на Тръмп веднага започна да насърчава корабите да пътуват по корабни пътища близо до Оман, които не се контролират от Иран.
Иран възрази срещу това, настоявайки, че меморандумът му предоставя контрол върху корабоплаването в пролива. На 7 юли режимът взе на прицел плавателни съдове, преминаващи по южния „омански маршрут“ през въпросния воден път.
САЩ отвърнаха с въздушни удари и цикълът на конфликт се възобнови. Беше ясно, че въпреки подписаното през юни споразумение, САЩ не желаят да приемат стратегическо поражение, което би означавало да отстъпят на Иран контрола над пролива.
САЩ разполагат и с втори вариант, но той също не е желан. Това би довело до сериозна военна ескалация, включваща разполагане на американски сухопътни сили на територията на Иран.
Подобен ход би могъл да прекъсне цикъла на ответни действия и да принуди Иран към решителни стъпки. Това обаче би било свързано и с висок политически риск и военни разходи за САЩ и региона – нещо, което в година на избори би могло да се окаже пагубно за Тръмп и Републиканската партия.
Иран е съсредоточен върху оцеляването на режима, а не върху мира
Що се отнася до Иран, режимът се колебае между опитите да постигне споразумение със САЩ за облекчаване на икономическия натиск върху страната и стремежа да запази основния си лост за влияние: пълния контрол над Ормузкия проток.
Режимът възприема този конфликт като екзистенциален. Именно затова е толкова силно фокусиран върху контрола над протока и е готов да приеме продължителна война.
Новият върховен лидер на Иран, Моджтаба Хаменей, назначи на шест ключови поста в сферата на сигурността и отбраната твърдолинейни фигури, крайно лоялни към режима – ход, който изглежда като подготовка на страната за продължителна война.
Сред тези назначения е и това на Мохсен Резаи – идеолог с твърди възгледи – за секретар на Висшия съвет за национална сигурност, който е централният орган на Иран по въпросите на сигурността.
Резаи, който е бил командир в Корпуса на гвардейците на ислямската революция (КГИР) по време на продължителната война между Иран и Ирак, заяви през април, че би приветствал сухопътна инвазия от страна на САЩ, тъй като: „бихме взели хиляди заложници, а след това за всеки заложник бихме получили по един милиард долара“.
Тръмп очаква иранският режим да поддаде под натиска на многократните икономически и военни мерки, но това изглежда единствено засилва съпротивата на Иран. За режим, който е подложен на напрежение и не се ползва с подкрепата на собствения си народ, съсредоточаването върху външна заплаха и продължителен конфликт може да се окаже най-сигурният начин за гарантиране на единството и оцеляването му.
Този цикъл на конфликта би могъл да се прекъсне, ако една от страните се изтощи политически и военно до такава степен, че прекратяването на войната се превърне в най-желания вариант. Възможно е обаче до този момент да остават още месеци или дори години.
The Conversation/превод: SafeNews
