Войната между САЩ и Израел срещу Иран е само на един ден и вече е ясно, че ще има дълбоко въздействие върху Близкия изток и по-специално върху Персийския залив. Американско-израелските бомбардировки убиха редица ирански високопоставени служители, както и върховния лидер Али Хаменей. Техеран отговори, атакувайки не само Израел, но и различни страни в региона.

Саудитска Арабия, Катар, Обединените арабски емирства, Бахрейн, Кувейт и Оман бяха ударени от ирански ракети или дронове, въпреки че никоя от тези страни не е предприела атаки срещу Иран от своя територия. Различни обекти в тези държави бяха атакувани, включително американски военни бази, летища, пристанища и дори търговски зони.

Рискът за Персийския залив

Ако конфликтът се проточи, той може да се превърне в истински повратен момент за Персийския залив – такъв, който ще промени начина, по който държавите мислят за сигурността, съюзите и дори дългосрочното си икономическо бъдеще.

В продължение на години стабилността в Персийския залив се основаваше на познат набор от предположения: Съединените щати оставаха доминиращият гарант за сигурността; съперничеството с Иран беше управлявано, овладяно и държано под прага на пълна конфронтация; Съветът за сътрудничество в Персийския залив, въпреки разногласията, осигуряваше достатъчна координация, за да предотврати пълното разпадане на регионалната политика. Продължителен конфликт, включващ САЩ, Израел и Иран, би натоварил всичко това едновременно. Той би подтикнал столиците на Персийския залив да преразгледат не само отбранителното си планиране, но и по-дълбоката логика на регионалната си стратегия.

През последните години дипломацията в Персийския залив вече се променяше – внимателно, тихо и със силно предпочитание към предпазни мерки, а не към избиране на страна. Размразяването на отношенията между Саудитска Арабия и Иран, посредничено от Китай през 2023 г., прагматичните канали на ОАЕ с Техеран и стабилната посредническа роля на Оман – всички те сочат към една и съща идея: стабилността изисква диалог, дори когато недоверието е дълбоко. Катар също така държи вратите отворени, залагайки на дипломацията и деескалацията като начин за намаляване на риска.

Но една продължителна война би направила това балансиране много по-трудно за поддържане.

Натискът от Вашингтон да покаже по-ясна съгласуваност би се увеличил. Вътрешното обществено мнение би изисквало по-твърди отговори за това къде наистина се намират националните интереси. Регионалната поляризация би се засилила. В такава среда стратегическата неяснота престава да изглежда като интелигентна гъвкавост и започва да изглежда като уязвимост, защото всички искат да изберете страна.

Икономическите ударни вълни биха могли да бъдат също толкова значителни.

Всеки продължителен конфликт, свързан с Иран, незабавно връща морските точки в центъра на глобалното внимание, особено Ормузкия проток – една от най-чувствителните артерии в световната икономика. Дори ограничени прекъсвания биха могли да предизвикат рязко увеличение на цените на енергията, по-високи разходи за застраховки и доставка и подновено безпокойство на инвеститорите.

Да, по-високите цени на петрола биха могли да увеличат приходите в краткосрочен план, но устойчивата нестабилност носи различна цена. Тя би могла да отблъсне дългосрочния капитал, да усложни финансирането на мегапроекти и да повиши разходите по заеми точно в момента, в който много държави от Персийския залив се опитват да ускорят диверсификацията.

Съществува и дългосрочен стратегически риск.

Големите потребители, особено в Азия, може да решат, че повтарящата се нестабилност е достатъчна причина да ускорят диверсификацията, отдалечавайки се от енергийните ресурси на Персийския залив. С течение на времето това тихо би намалило влиянието на региона, дори ако той остане основен доставчик на енергия.

В рамките на Съвета за сътрудничество в Персийския залив войната може или да сближи държавите, или да разкрие пукнатините. Блокът винаги се е движел между единство и съперничество, а кризата не води автоматично до сплотеност. Различните членове имат различни възприятия за заплахата и различни нива на комфорт по отношение на риска. Оман и Катар обикновено ценят медиацията и комуникационните канали с Техеран. Саудитска Арабия и ОАЕ са се насочили повече към възпиране. Кувейт е склонен да балансира внимателно и да избягва твърдо позициониране.

Ако конфликтът ескалира непредсказуемо, тези различия биха могли да се появят отново и да натоварят координацията. Но е възможен и обратният резултат. Кризата може да доведе до по-дълбоко сътрудничество в областта на противоракетната отбрана, споделянето на разузнавателна информация и морската сигурност. Коя посока ще поеме Съветът, ще зависи по-малко от външен натиск и повече от това дали държавите-членки виждат това като момент за конкуренция или като момент за сближаване.

Геополитическо пренареждане

Една продължителна война би ускорила и по-големи геополитически пренареждания. Китай и Русия няма да останат пасивни. Пекин, дълбоко инвестиран в енергийните потоци от Персийския залив и регионалната свързаност, може да разшири дипломатическото си присъствие и да се представи като стабилизиращ посредник. Москва би могла да се възползва от сътресенията, за да увеличи продажбите на оръжие и да се възползва от регионалните разделения.

Междувременно, ако военното участие на САЩ се задълбочи, но политическият капацитет на Вашингтон се стесни, държавите от Персийския залив може да се окажат в сложно положение – по-зависими от американската подкрепа за сигурност, но по-предпазливи да разчитат на един-единствен покровител. Тази динамика би могла да създаде нов модел, нещо като условно обвързване, при което столиците на Персийския залив си сътрудничат военно със САЩ, но разширяват икономическите и дипломатическите си възможности, за да избегнат прекомерна зависимост.

Най-дълбоката промяна обаче може да не е военна или икономическа. Тя може да е културна, в стратегически план. Държавите от Персийския залив са прекарали десетилетия в приоритети на стабилността, модернизацията и внимателното геополитическо маневриране. Една продължителна регионална война би могла да наруши този модел. Тя би могла да наложи болезнени компромиси между императивите за сигурност и амбициите за развитие, между дипломатическата гъвкавост и дисциплината на съюза, между желанието да се избегне ескалация и реалността да се живее в съседство с нея.

Ето защо сега Персийският залив се чувства сякаш стои на кръстопът. Той би могъл да се превърне във фронтова линия на продължителна конфронтация, насочена от велики сили – или би могъл да използва дипломатическия капитал, който е изградил, за да настоява за деескалация, като същевременно укрепва отбранителната си устойчивост.

Така или иначе, резултатът не само ще оформи мисленето за сигурността в Персийския залив. Той би могъл да повлияе на цялата политическа архитектура на региона в продължение на години, вероятно десетилетия напред.

Al Jazeera/Превод:SafeNews