След убийството на Георги Кузев в Пловдив изкушението за държавата е голямо – да посочи конкретна група, да направи проверки, да проведе срещи, да извади статистика и накрая да обяви, че „са предприети мерки“. Това е лесната част. Трудната е да се отговори на въпроса защо подобни сигнали изобщо могат да съществуват с години, без да бъдат превърнати в реална превенция.

„Кръв и чест“ не е име, появило се вчера. За пловдивска структура и за присъствието на организацията в крайно националистическата среда има публични данни още отпреди повече от десетилетие. В анализ на Съвета за електронни медии от 2014 г. организацията е описана като международна неонацистка мрежа, а Пловдив е посочен като място с нейно присъствие. През 2013 г. местна публикация също пише за пловдивски членове на „Кръв и чест“ и за връзките им с други националистически структури.

Но има и друг, по-неудобен въпрос: какво ще направим след първоначалния шум?

Можем да видим проверки, доклади, анализи и заседания. Можем да чуем, че службите следят крайните групировки, че има обмен на информация и че се предприемат действия. И всичко това може да бъде напълно необходимо. Но ако резултатът се изчерпи с това, държавата просто ще е отчела дейност.

Ще си измием ръцете с формулата „видяхме проблема, проверихме го и взехме мерки“, без да сме отговорили на съществения въпрос: защо млади хора стигат до среда, в която насилието, унижението, груповата агресия и идеологическата омраза могат да се превърнат в приемливо поведение?

Това е много по-големият проблем. Не само „Кръв и чест“. Не само конкретната група. Не само крайният национализъм.

Защото подобна среда се храни от вакуум – липса на семейна и училищна среда, социално изключване, чувство за безсмислие, агресивни модели на поведение, интернет общности, които превръщат насилието в идентичност, и отсъствието на институции, които да забележат проблема, преди той да стане престъпление.

Историческият опит показва, че крайните националистически среди в България не са нов феномен. Изследвания и институционални анализи от години обръщат внимание върху младежкия национализъм като субкултура и върху организирани крайно десни структури. Затова реакцията на държавата не може да бъде само полицейска. Да, службите трябва да следят организираните структури. Да, прокуратурата трябва да разследва престъпленията. Да, когато има доказателства за незаконна организация, подбуждане към насилие или престъпление от омраза, трябва да има последствия.

Но това е само единият край на веригата.

Другият е да се види какво се случва в училищата, в семействата, в кварталите и в интернет. Как едно дете стига до момента, в който групата му дава повече авторитет от семейството, училището и държавата. Как насилието се превръща в начин за доказване на сила. Как „справедливостта“ се подменя със саморазправа.

И най-вече – защо чакаме да има труп, за да започнем да говорим за проблема.

Защото след подобна трагедия винаги е лесно да се каже: „Ще проверим групата“. Много по-трудно е да кажеш: „Ще проверим защо никой не е видял какво се случва с тези деца“.

Точно там ще се види дали държавата е свършила работа. Не в броя на заседанията. Не в броя на докладите. Не в броя на проверките. А в това дали след година ще има по-малко млади хора, които търсят идентичност в агресията, или просто още един официален отчет, че „мерки са предприети“.„