Съветските паметници у нас са за маркиране на политическото влияние на голямата държава победителка. Очакваният за обичаен 12 декември 2023 г. донесе новина с вековно значение. Започна демонтажът на открития през 1954 г. паметник на съветската армия в българската столица София. Случи се 32 години след края на СССР и почти толкова след рухването на политическата власт, установила тази държава над половин Европа.

Опитите за махането на паметника бяха много през последните три десетилетия

Съпроводени с борби, страсти, сълзи за жертви и обвинения за палачи. Емоциите са големи и в момента. Намесват се политики, политикани, субективизъм, в темата има култура, градоустройство и т.н. Трудно е да се оценява безпристрастно. Въпреки това сме длъжни да направим опит, за да може да отсеем зърното от плявата – едно от нещата, най-много липсващи в обществото ни:

Съветските паметници у нас от типа на софийския мемориал не са изградени просто да се почитат жертвите

Да градят знание за поколенията, да се увековечи подвига над нацизма. Основно са за маркиране на политическото влияние на голямата държава победителка във Втората световна война  – територията под неин контрол. Мемориалът в София е на възможно най-централното място, в Княжеската градина (стъпил върху монархизма и по-старата българска държавност), възможно най-висок, естетически ознаменуващ нова настанила се епоха. Альоша е на най-високото тепе в Пловдив. И паметникът на българо-съветската дружба във Варна е на най-високото. Други в големите градове – също. Естетика, памет и т.н. имат второстепенно значение. Направени са точно така на тези места, за да изразят като символ политика –

СССР е тук, във вечна дружба с България

Младежите съвсем нямат представа какво е вечна дружба, както и средното поколение. Но по-старото живееше с нея като водеща политическа ценност – такива бяха времената.

В края на 80-те години на миналия век те свършиха. Според някои за лошо, според други за добро. Но спорът е безсмислен. Просто свършиха. СССР го няма, загуби Студената война. Западът победи, а България пое към него. Съветските паметници останаха без основното си значение. Така ситуирани днес, не могат да носят просто памет и поука. А са елемент от преустановена принадлежност. От изоставен път на развитие, след който се тръгна в друга посока. Някой може да попита – добре, на НАТО ли да вдигаме вече? Не. За щастие няма повод, събитие като война, за да се налага. Но следва да се знае, че у нас има улици, площади, именувани на пакта. И че отразяват абсолютно същото – политическо влияние според духа на епохата.

Въобще не е задължително днешната да се харесва на всички. Но трябва нещата да се изговарят искрено. В споровете въобще не става дума за памет, култура и т.н. А за все същото – политика, влияние, мястото на България на картата. „НАТО вън“ и „Тук не е Москва“ скандират двете враждуващи групи – прекрасна искреност. Много любопитно изявление дойде и от Ваня Григорова преди 2 дни. Преговорите с ПП-ДБ (проатлантическите сили) в столичния Общински съвет тя обвърза така: упорстват ли срещу паметника, ще поиска махане на украинското знаме от общината. Как така ги обвърза? Защитничка е на паметника – добре. Против украинското знаме – добре. Но какво е общото? Ами общото е Русия. Григорова иска повече Русия у нас. Повече Русия или по-малко, повече Запад или по-малко – това е същината на темата, сърцето на машината

Паметникът е редът в политическото, идеологическото и междудържавно противопоставяне. Който твърди обратното, представа няма или е лицемер.