„Роди се завезда“ – това не е просто заглавие на филмов хит, а все по-настойчиво доказваща се истина в света на геополитиката и хегемонистичното господство: истина, водеща до едно – светът има нов властелин!
Трескавото посредничество на Тръмп в най-горещите конфликти по света и най-опасните геополитически точки на планетата подсказва какво всъщност иска той!
„Има десетилетия, в които нищо не се случва, и седмици, в които се случват десетилетия.“ Така се предполага, че е казал руският революционен лидер Владимир Илич Ленин.
Дипломатическият водовъртеж, който заобиколи американския президент Доналд Тръмп, подсказва, че старият болшевик може би е имал нещо предвид. Защото президентът-протекционист, който обещава винаги да поставя „Америка на първо място“, през последните дни вместо това е зает да владее световната сцена.
Тръмп и екипът му сключиха бизнес сделки в Персийския залив; отмениха санкциите срещу Сирия; договориха освобождаването на американски гражданин, задържан от Хамас; прекратиха военните удари по бойците хути в Йемен; намалиха американските мита за Китай; наредиха на Украйна да проведе преговори с Русия в Турция; продължиха тихите преговори с Иран за ядрена сделка; и дори поеха отговорност за посредничеството за прекратяване на огъня между Индия и Пакистан…
Темпото беше задъхано, а съюзниците и опонентите се опитваха да наваксат, докато американската дипломация се движеше от въпрос до въпрос.
„Просто, уау!“, отбеляза един посланик в Лондон. „Почти невъзможно е да си в крак с всичко, което се случва.“
И така, какво се случва? Какво научихме досега за очертаващата се външна политика на президента на САЩ? Има ли нещо, което се доближава до доктрината на Тръмп, или това е просто случайно стечение на глобалните събития?
Помпозност и ласкателства в Саудитска Арабия
Добре е да започнем с посещението на президента в Персийския залив, където той изложи – на думи и на дела – визията си за свят на междудържавни отношения, основани на търговия, а не на война. В речта си в Рияд Тръмп заяви, че иска „търговия, а не хаос“ в Близкия изток, регион, който „изнася технологии, а не тероризъм“. Това беше перспектива за безгрижен, прагматичен меркантилизъм, в който нациите сключват бизнес сделки във взаимна полза – свят, в който печалбата може да донесе мир.
Докато се радваше на ласкателствата на саудитските си домакини и на поклонението на високопоставени гости, президентът подписваше с дебелия си флумастер сделки, за които Белият дом твърдеше, че представляват 600 милиарда долара инвестиции в САЩ. Това беше Тръмп в цялата му помпозност; аплодиран и възнаграден с незабавни печалби, които можеше да продаде у дома като добри за американските работни места.
THE TRUMP EFFECT💰
$600,000,000,000President Donald J. Trump Secures Historic $600 Billion Investment Commitment in Saudi Arabia pic.twitter.com/PWpWrkXkbv
— The White House (@WhiteHouse) May 13, 2025
Някои дипломати поставиха под въпрос стойността на различните меморандуми за разбирателство. Но според тях шоуто е по-важно от съдържанието.
В речта на Тръмп липсваше каквото и да било споменаване на евентуални колективни действия от страна на САЩ и други държави; не се говореше за многостранно сътрудничество срещу заплахата от изменението на климата, нямаше загриженост за предизвикателствата пред демократичните или човешките права в региона. Това беше изказване, в което почти напълно липсваше позоваване на идеология или ценности, освен за да се отхвърли тяхното значение. Той използва речта си пред саудитските лидери, за да изложи най-ясните си досега аргументи срещу западния интервенционизъм от миналото, като нападна така наречените „строители на нации и неоконсерватори“ за това, че „ви дават лекции как да живеете или как да управлявате собствените си дела“. Под аплодисментите на арабската си аудитория той заяви, че тези „западни интервенти“ са „разрушили повече нации, отколкото са изградили“, и добави: „Твърде много американски президенти са били засегнати от идеята, че нашата работа е да гледаме в душите на чуждестранните лидери и да използваме политиката на САЩ, за да раздаваме правосъдие за техните грехове. Вярвам, че работата на Бог е да съди. Моята работа е да защитавам Америка.“
Russia-Ukraine peace talks scheduled for this week show Trump’s broader strategy:
Global conflicts drain American resources. End them quickly.
Saudi Arabia’s „constructive role“ acknowledged publicly.
This creates diplomatic momentum for U.S. priorities worldwide. pic.twitter.com/UFw7vrYGbY
— Karl Mehta (@karlmehta) May 14, 2025
Това нежелание за намеса пролича през последните дни, когато се стигна до сраженията между Индия и Пакистан.
В миналото САЩ често играеха ключова роля в опитите за прекратяване на военните сблъсъци на субконтинента. Но първоначално Белият дом на Тръмп беше предпазлив по отношение на намесата. Вицепрезидентът Джей Ди Ванс заяви пред Fox News: „боевете по принцип не са наша работа… Не можем да контролираме тези страни“. В крайна сметка и той, и държавният секретар Марко Рубио направиха обаждания, оказвайки натиск върху двете ядрени сили за деескалация. Това направиха и други държави. Когато беше договорено прекратяването на огъня, Тръмп заяви, че сделката е била постигната благодарение на американската дипломация. Но това бе категорично отхвърлено от индийските дипломати, които настояха, че става дума за двустранно примирие.
Външната политика в ръцете на един човек
Централната роля на Тръмп във външната политика на САЩ стана очевидна. Това е нещо повече от обикновен труизъм. Нагледно се вижда липсата на участие на други части на американското правителство, които традиционно помагат за формирането на американските решения в чужбина. Вземете за пример извънредното решение на президента да се срещне с новия президент на Сирия и бивш джихадист Ахмед ал Шараа и да отмени санкциите срещу Сирия. Това показа потенциалното предимство на това външната политика да бъде в ръцете на един човек: това беше решителна и смела стъпка. И това очевидно беше лично решение на президента, след силно лобиране от страна на Турция и Саудитска Арабия.
Някои дипломати го възприемат като „quid pro quo“ за дипломатическото благоволение и инвестиционните сделки, които Тръмп получава в Рияд.
Решението изненада не само мнозина в региона, но и мнозина в американското правителство. Дипломати заявиха, че Държавният департамент не е бил склонен да отмени санкциите, тъй като е искал да запази известно влияние върху новото сирийско правителство, опасявайки се, че то не прави достатъчно, за да защити малцинствата и да се справи с чуждестранните бойци. Това се дължи отчасти на липсата на последователност у Тръмп (или по-просто казано – на това, че променя мнението си).
Да вземем например решението да сключи сделка с Китай за намаляване на митата върху търговията със САЩ.
Преди няколко седмици Тръмп наложи 145% мита на Пекин, като отправи кръвожадни предупреждения за ответни мерки. Китайците отвърнаха на удара, пазарите се сринаха, американският бизнес предупреди за тежки последици. И така, в Женева американските официални лица слязоха на земята и повечето мита срещу Китай бяха намалени до 30 %, уж в замяна на малко по-голям достъп на САЩ до китайските пазари. Това следваше вече познатия модел: поставяне на максимални искания, заплашване с още по-лошо, преговори, отстъпване и обявяване на победа.
Ограничения на неговото „изкуство на сделката“
Проблемът е, че тази стратегия на „изкуството на сделката“ може да сработи при лесно обратими решения като митата. Тя е по-трудно приложима към по-дългосрочни дипломатически главоблъсканици като войната. Да вземем за пример нахлуването на Русия в Украйна. По този въпрос политиката на Тръмп е, меко казано, променлива. Лидерите на Обединеното кралство, Франция, Полша и Германия посетиха Киев, за да демонстрират подкрепата си за украинския президент Володимир Зеленски. А в груповия разговор с Тръмп по телефона на френския президент Еманюел Макрон те изложиха стратегията си, която изисква от Русия да се съгласи на незабавно 30-дневно прекратяване на огъня или да бъде изправена пред по-строги санкции.
Такава беше и политиката на Тръмп. Ден по-рано той написа в социалните мрежи: „Ако прекратяването на огъня не бъде спазено, САЩ и техните партньори ще наложат допълнителни санкции.“
Но след това президентът Владимир Путин предложи вместо това да се проведат преки преговори между Украйна и Русия в Турция. Тръмп веднага се съгласи с това, отстъпвайки от стратегията, която беше договорил с европейските лидери ден по-рано. „Украйна трябва незабавно да се съгласи на тези преговори“, написа той в социалните мрежи. „Започвам да се съмнявам, че Украйна ще сключи сделка с Путин.“ След това Тръмп отново промени позицията си, като заяви, че сделка може да бъде сключена само ако той и Путин се срещнат лично. Това озадачи някои дипломати. „Наистина ли той не знае какво иска да направи с войната в Украйна?“, отбеляза един от тях. „Или просто се хваща за това, което може да предложи най-бързото възможно решение?“
Нетърпимост към Нетаняху?
В тази озадачаваща смесица попаднаха още две решения. Първо, Тръмп се съгласи на прекратяване на огъня след кампания за бомбардиране на бойците хути в Йемен в продължение на почти два месеца. Появиха се въпроси относно ефективността на изключително скъпите въздушни удари, както и относно апетита на президента за продължителна военна операция. Той неколкократно заяви пред арабските си домакини, че не обича войната. Второ, пратеникът на Тръмп, Стив Уиткоф, проведе четвъртия кръг от преговори с Иран относно усилията за ограничаване на ядрените им амбиции. И двете страни намекват, че е възможна сделка, въпреки че скептиците се опасяват, че тя може да бъде доста скромна. Разговорите за съвместни американско-израелски военни действия срещу Иран изглежда са се разсеяли. Това, което обединява двата въпроса, е, че Съединените щати действат пряко срещу желанията на Израел.
Бенямин Нетаняху може и да беше първият световен лидер, поканен в Овалния кабинет след встъпването в длъжност на Тръмп, но през последните дни той сякаш беше пренебрегнат.
Тръмп направи обиколка в Близкия изток, без да посети Израел; той отмени санкциите срещу Сирия без подкрепата на Израел. Прекратяването на огъня от страна на хутите дойде само няколко дни след като групировката нападна летището в Тел Авив. Дипломатите се опасяват от реакцията на Нетаняху. Може ли отхвърленият премиер да отговори с по-агресивна военна операция в Газа?
Капитализмът преодолява конфликтите
И така, след тази дипломатическа бъркотия, колко и какво се е променило? Може би по-малко, отколкото изглежда.
При целия блясък на обиколката на Тръмп в Близкия изток, боевете и хуманитарната криза в Газа продължават да не са разрешени. Нова израелска офанзива изглежда неизбежна. Една от основните цели на Тръмп – нормализирането на отношенията между Израел и Саудитска Арабия – остава далечна. При всички разговори за прекратяване на войната в Украйна няма по-голяма вероятност оръжията да замлъкнат. Амбициите на Путин изглеждат непроменени. И въпреки всички споразумения за намаляване на американските мита, било то с Обединеното кралство или Китай, все още има огромна нестабилност на световния пазар.
Имаме по-ясна представа за глобалната идеология на Тръмп, която не е изолационистка, а меркантилистка и оптимистично се надява, че капитализмът може да преодолее конфликтите.
Имаме и по-ясна представа за неговата прибързаност, за желанието му да разчисти дипломатическите си палуби – в Близкия изток, Украйна и на субконтинента – за да може да се съсредоточи върху основната си грижа, а именно Китай. Но това може да се окаже непостижима амбиция. Ако има седмици, в които се случват десетилетия, има и такива, в които не се случва нищо…
