В днешното обсебено от информацията общество сме постоянно засипвани от истории за бруталностите, на които е способен човешкият вид. Човек не може да гледа новините без да чуе за убийство или да прочете книга без да се сблъска със загадъченубиец.
Единственият път, когато „Ню Йорк Дейли Нюс“ надминава по продажби „Ню Йорк Таймс“ е, когато публикува на първа страница, че разполага с писма, доказващи истинската самоличност на Джак Изкормвача.
Засипан от тези жестоки късчета реалност, човек понякога се пита – какво кара хората да извършват подобни зверски престъпления?
Провеждани са много най-различни изследвания с надеждата да се даде отговор на този въпрос, които се разделят на две теории. Първата идея е, че серийните убийства са причинени от анормалност в предния дял на мозъка. Другата теория е, че серийните убийци се раждат от обстоятелствата. Анализ и на двете теории може да докаже, че серийните убийци са генетично различни от нас.
Стряскащ брой осъдени на смърт престъпници са клинично диагностицирани с мозъчни увреждания.
Проучване демонстрира, че 20 от 31 признали се убийци са диагностицирани като умствено болни. От тези 20 при 64% се наблюдават аномалии в предния дял на мозъка. Старателното изучаване на профилите на много серийни убийци показва, че мнозина от тях са претърпявали жестоки травми на главата (в предния дял), когато са били деца. За да разберем защо едно такова увреждане би могло да бъде причината за серийни убийства, трябва да разгледаме функцията на предния дял на мозъка.
Предният дял е разположен в най-предната част на мозъчните полукълба. Смята се, че той е отговорен в голяма степен за поведението, способстващо за стабилни и адекватни социални отношения. Самоконтрол, планиране, преценка, балансиране на индивидуалните и социални нужди, и много други съществени функции, важни за ефективното социално съществуване.
Антонио и Анна Дамасио – двама бележити португалски невролози и изследователи, работещи в Университета в Айова – изучават неврологичната основа на психопатията през последното десетилетие.
Те доказват, че лицата, претърпели поражение на вентромедиалния фронтален кортекс (и които са били съвсем нормални преди това), развиват анормално социално поведение, водещо до негативни последствия за личността им. Проявяват неадекватност в планирането и взимането на решения, способности, управлявани от предния дял на мозъка.
От известно време насам невробиолозите знаят, че пораженията в тази част на мозъка водят до жесток дефицит, що се касае до тези умения. Прекомерната употреба на префронталната лоботомия като терапевтично средство срещу много умствени заболявания, която хирурзите практикуват през 40-те и 50-те години на XX век, осигуряват на учените достатъчно данни, за да стигнат до извода, че предният дял стои в основата на възникването на дисоциалните и асоциалните разстройства. Чрез тази информация би могло да се стигне до извода, че предният дял на мозъка изпълнява функцията на съвест.
Отличен пример за сериен убиец, претърпял жестока травма на предния дял, е Албърт Фиш, известен още като Вампира от Бруклин.
На седемгодишна възраст той пада от черешово дърво и си удря главата. След инцидента се оплаква от постоянни главоболия и замайване и започва да проявява склонност към насилие и нездрав интерес към садомазохистични занимания. По-късно убива и изяжда десетгодишно момиченце на име Грейси.
Изглежда увреденият преден дял е основен заподозрян в превръщането на човек в сериен убиец. Но по-задълбоченият поглед навежда на мисълта, че всъщност гените са първопричината за серийните убийства. Възможно ли е всички ние да сме генетично закодирани като серийни убийци, а предният дял да играе ролята на своего рода намордник, който ни възпира да действаме, водени от своите импулси? Всеки от нас понякога си е представял как убива човек, когото не харесва по една или друга причина. Но повечето от нас не се опитват да го убият ритуално.
Идеята, че предният дял е стопиращ бутон или действа като съвест, възпираща „нормалния“ човек да реализира агресивните си наклонности, не е нова. Еволюционните биолози посочват, че предният дял е извървял в тандем пътя на еволюцията на човека от звяр до носител на цивилизацията. Запазена марка на всички социални примати е високо развитият преден дял, като при човешките същества той е най-голям. Лесно е да предположим, че подобно на куче без намордник, човек без фронтален лоб ще бъде много по-склонен да „хапе“.
Мозъчните увреждания не биха могли да бъдат мотиватор за всички серийни убийства. 46% от известните серийни убийци нямат травми на предния дял или на друга част от мозъка. Някои дори признават, че са знаели, че онова което вършат не е редно и са обмисляли да се „откажат“ след първото престъпление. Тръпката, която им донася убийството, е само временно решение. Подобно на всеки друг мощен наркотик, смъртоносната агресия задоволява чувствата за известно време, но ефектът скоро избледнява. А, когато това стане, хищникът тръгва на лов.
Карол Едуард Коул казва, че след първото си убийство:
„Мислех, че животът ми ще се подобри, но жестоко грешах. Нито у дома, нито в училище. Ставах все по-зъл и по-зъл, биех се, за да наранявам и осакатявам, а мислите ми съвсем не бяха нормални за едно невинно дете, повярвайте ми“.
В края на „кариерата“ си Коул е убил толкова много хора, че дори не може да си спомни имената на жертвите си. На едно от съдебните заседания се сеща за още една жертва и казва: „Тази ми е почти като бяло петно“. Не знае името на жената, но си спомня, че на следващия ден е намерил части от тялото й, разпръснати от банята до кухнята в малкия му апартамент.
„Очевидно бях готвил предната вечер“ – казва той в съда. – „В тигана на печката имаше някакво месо, а в една чиния на масата стоеше неизядено парче“.
Карол Едуард Коул не страда от умствено заболяване и е напълно наясно, че постъпките му са отвращаващо аморални.
Обстоятелствата са друг аргумент за появата на серийните убийства. С усъвършенстването на профилирането на серийните убийци излизат наяве много прилики в тяхното минало и техните повтарящи се действия. Много тях имат травматично детство и обикновено са били жертва на физическо или психическо насилие. Голяма част от този тормоз се дължи на майките на серийните убийци.
Повечето от тях убиват или за лична изгода (отмъщение, пари и т. н.), или за удоволствие (обикновено сексуално). Много от серийните убийци притежават над средна интелигентност и имат престижна и добре платена професия (инженери, лекари, адвокати и т. н.). Голяма част от тях произхождат от средната и заможната класа. Обикновено са привлекателни, речовити и сексуално разкрепостени. Като убийци търсят някаква специфична особеност в жертвите, които убиват ритуално.
Много серийни убийци са казвали в интервюта, че убитите от тях хора са приличали по някакъв начин на човек, който ги е наранявал и измъчвал в миналото.
Карол Едуард Коул убива малки момчета, напомнящи му за училищния побойник, който го е тормозил заради женското му име. Впоследствие разгръща своя модус операнди, като започва да убива млади тъмнокоси жени, приличащи на неговата майка-насилница. Той разказва под клетва историята на детството си и насилието, което е изживял в ръцете на садистичната си блудна майка, което е развило у него морбидна обсебеност към жените, изневеряващи на съпрузите си.
„Мисля“ – казва той на съдебните заседатели, – „че чрез тях убивах нея“.
Дали тези стряскащо подобни нишки в миналото на серийните убийци доказват теорията, че те се раждат от обстоятелствата?
Изглежда така, докато не се вземе под внимание законът за вероятностите. Ако серийните убийци създават впечатлението, че са свързани с подобни обстоятелства, то може би е защото у всеки от тях се намират генетичните предпоставки за това. Има и случаи на серийни убийци, които разчупват еднаквия модел.
Например една такава двойка престъпници убива само заради паричната изгода. През XІX век Уилям Бърк и Уилям Хеър отравят над 200 души и продават труповете им на медицинските университети, където студентите се учат да правят аутопсия върху тях. Ако не се наблюдава еднаквост в практиката на серийните убийци, то може би причината да убиват е чисто генетична.
Много генетични заболявания се носят от жената и се предават и активизират в нейното мъжко поколение. Например най-честата форма на далтонизъм поразява 7% от мъжете и по-малко от един процент от жените. Тя се идентифицира като полово свързана наследствена характеристика, предаваща се от майка на син. Може ли същото да се каже за серийните убийства? Голяма част от серийните убийци са били тормозени от майките си. Възможно ли е майката да предава на сина си генетична предпоставка към насилие? Това би могло да обясни причината, поради която серийните убийци са предимно мъже.
Различни ли са генетично серийните убийци от нас? Може би не всички, но вероятно голяма част от тези страховити творения на природата са предопределени още от раждането си да сеят ужас и смърт.
източник: serendip.brynmawr.edu/Превод:SafeNews
