На днешния ден преди двадесет години САЩ и Обединеното кралство нахлуха в Ирак в катастрофална военна мисия, основана на погрешно разузнаване, месеци на лъгане на света и случайно незачитане на международното право.
Инвазията доведе до стотици хиляди цивилни смъртни случаи, десетилетия на гражданска война и жестоко сектантско насилие в Ирак и възхода на групировката Ислямска държава. Инкубирана в затворнически лагер в САЩ, ИД беше ръководена и обслужвана отчасти от бивши членове и служители на партията Баас от ерата на Саддам.
В модел, който ще се повтаря отново и отново през следващите две десетилетия на „войната срещу тероризма“, САЩ и техните съюзници, включително Обединеното кралство, приемат, че огромното техническо и военно превъзходство е всичко, от което се нуждаят, за да контролират далечна нация и неговите хора.
Бомбардировъчна кампания „шок и страхопочитание“, демонстрираща, че военната мощ е започнала инвазията, а сухопътните войски се преместиха в Ирак на следващия ден – 20 март. Саддам скоро започна да бяга и в началото на април Багдад беше официално окупиран. На 1 май президентът на САЩ Джордж Буш организира театрален спектакъл на самолетоносач, долитайки, за да обяви, че „мисията е изпълнена“. Америка приключи „големите бойни операции“ в Ирак.
Това беше реч, която издаде американската арогантност, невежество и пренебрежение към реалностите на място в Ирак, където десетилетия кръвопролития едва сега започваха
Изобличаващият доклад на Чилкот за участието на Великобритания във войната по-късно установи, че Обединеното кралство е избрало да се присъедини към инвазията, преди мирните възможности да бъдат изчерпани, а след това премиерът Тони Блеър умишлено е преувеличил заплахата, представлявана от Саддам Хюсеин.
Британските разузнавателни агенции изготвиха „погрешна информация“, работейки от самото начало върху погрешното предположение, че Саддам притежава оръжия за масово унищожение, и не направиха опит да разгледат възможността той да се е отървал от тях.
Блеър пренебрегна предупрежденията, че в Ирак може да се развихри гражданска война след нахлуването, включително от американския държавен секретар Колин Пауъл, който точно предсказа „ужасно кръвопролитие на отмъщение, след като Саддам си отиде“.
Британското правителство нямаше стратегия след инвазията и никакво влияние върху следвоенната администрация на Ирак, управлявана от САЩ.
Като цяло Великобритания не е постигнала целите си в Ирак, установи Чилкот. Войната подкопа авторитета на САЩ и Великобритания на международната сцена, като щетите върху репутацията продължават до днес, когато възпрепятстват усилията за събиране на подкрепа за борбата на Украйна срещу руската инвазия.
Стратегическите грешки на Запада бяха трайната трагедия на Ирак. Катастрофалното боравене с окупацията включваше кампанията за „дебаасификация“, неправилно управлявано усилие за прочистване на страната от влиянието на Саддам.
Хиляди бивши държавни служители и войници внезапно останаха без бъдеще в новата доминирана от САЩ държава и засилиха бунта.
Затворът Абу Гариб се превърна в нарицателно за малтретиране от страна на САЩ, когато снимки и разкази на задържани, измъчвани там, изтекоха в пресата. Културното наследство на Ирак беше разграбено, докато американските войски стояха отстрани и наблюдаваха.
И в продължение на две десетилетия цивилни загинаха в ужасяващи количества от ръцете на всички страни в конфликта, при стрелба, самоубийствени атентати, въздушни нападения и кръстосан огън. Чилкот установи, че правителството не се е постарало достатъчно, за да поддържа отчет на смъртните случаи на цивилни иракчани.
Observer разказва историите на петима иракчани, засегнати от инвазията, и насилието, което то отприщи.
Убит от войските на САЩ – Шоукат Абдула ал-Машхдани
Роден през 1950 г. в Багдад, той получава докторска степен по селскостопански науки в университета на Аризона, преди да се завърне в Ирак, за да преследва забележителна кариера в научните изследвания и бизнеса.
Той беше застрелян от американските сили вечерта на 26 юли 2007 г. – един от хилядите цивилни, убити от коалиционните войски. Съпругата му Ваккара и синът му Уатик Шоукат, инженер, разговарят с Observer
„Нашата къща е в района на Амерая, близо до магистралата на летището. Баща ми беше убит там от американски морски пехотинци, които го нацелиха умишлено с тежката картечница, монтирана на техния Хъмви“, разказва Уатик Шоукат. По-рано Абдула ал-Машхдани и излязъл да помогне на децата на съседите да се приберат безопасно в домовете си, но е прострелян точно пред дома си. Умира на място.
„Тогава американските сили дойдоха в къщата ни и след претърсване, разбира се, не намериха нищо – само ние, семейството му бяхме там. Когато разбраха от всички документи и удостоверения, че той цял живот е бил академик, който дори е учил в САЩ, промениха позицията си. Предложиха ни 10 000 долара компенсация, но ние отказахме това, защото го убиха хладнокръвно, въпреки че той само се опитваше да помогне на деца“, разказва още синът.
Абдула ал-Машхдани остава сираци седем деца. Двама братя – фармацевт и инженер – и пет сестри – фармацевт, инженер, двама учители и лекар.
„Баща ни беше много мил и винаги се грижеше за всичко за цялото си семейство“, казва синът.
„Обвиняваме американската армия, че унищожава живота ни. Той беше най-добрият ми приятел, както и съпругът ми и чувствам, че животът спря напълно след смъртта му. Просто чакам да се присъединя към него“, казва Ваккара. „Здравето ми пострада много и сега трябва да пия всякакви лекарства за високо кръвно и диабет, причинени от шока. Много е болезнено да преглеждам спомените си за съвместния живот. Живяхме в САЩ 10 години и той имаше толкова много предложения да се присъедини към международни компании там и в други страни, но той настоя да се върнем в Ирак, за да може да служи на страната си. Не знаехме, че американците ще го убият по този начин. Ние считаме случилото се за екзекуция от правителството на САЩ на невинен учен, който никога не е наранил никого и чийто единствен интерес е изследване за подобряване на страната и света.“
Измъчван в Абу Гариб – Абу Омар ал-Тимими
Абу Омар ал-Тимими е член на фермерско семейство, което живее в района на Ал Зайдан западно от Багдад. След инвазията районът се превръща в център за бунтовници, насочени към града. Тогава мъжът е задържан след фалшиво обвинение
„Бях на 22, когато САЩ нахлуха, и управлявах селскостопански двор, продаващ продукция от района. В началото на 2004 г. американски войници дойдоха в двора ми и арестуваха мен и още един фермер. Закараха ни в затвора на летището в Багдад за две седмици разпит. Те се фокусираха върху това дали познавам бойци или имам контакти с тях и не откриха нищо, повярвайте ми, но въпреки това ме изпратиха в Абу Гариб“, разказва Абу Омар ал-Тимими.
„По-късно разбрах, че съм арестуван заради фалшиво обвинение от човек, който имаше добри контакти с американската армия, който искаше да превземе бизнеса ми. Каза, че работя с бунтовници, затова ме пратиха в затвора“, допълва той.
„В Абу Гариб бях измъчван, без да съм изправен пред никакъв разпит. Охранителите просто го направиха за собствено забавление“, разказва мъжът. Той споделя как една жена и още четирима-шестима тъмничари го карали да тича гол по дълъг коридор, след което му наредили да седне в жабешки клек, използвайки свирка. „Те имаха ужасяващо куче, готово да нападне, ако се проваля“, казва още той.
В килията били около 70 души. Всички били подлагани на едно и също мъчение. Американският директор на затвора знаел, че това се случва, но не направил нищо.
„Държаха ме там три месеца и бях измъчван поне веднъж седмично, след което ме изпратиха в затвора Camp Bucca в Басра, което се чувстваше като рай в сравнение с това“, споделя Абу Омар ал-Тимими „Най-накрая ме освободиха без повдигане на обвинение в края на 2005 г. и ми дадоха само 20 долара, въпреки че портфейлът ми имаше около 300 000 динара (над 200 долара), когато ме арестуваха, приходите от еднодневни продажби в двора.“
„Когато се върнах у дома, не спирах да сънувам кошмари за тъмничаря със светлозелената тениска. Виждам лицето й в съзнанието си през цялото време и дори днес тя все още ме плаши. Ако видя нея или някой от другите отново, бих отмъстил директно, защото те унищожиха целия ми живот без причина“, споделя той.
От член на партия Баас до боец на Ислямска държава – Абу Абдула ал-Хиали
Подобно на много други иракски държавни служители, Абу Омар ал-Тимими беше член на партията Баас на Саддам Хюсеин. След инвазията той губи работата си във фабрика за боеприпаси, поради катастрофалната политика на „дебаасификация“, преследвана от САЩ. Присъединява се към бунтовниците, като се биеше с различни групи в продължение на десетилетие, докато не беше вкаран в затвора през 2014 г. като член на групировката „Ислямска държава“.
„Роден съм през 1998 г. и бях на пет години, когато се случи инвазията, така че не мога да си го спомня ясно, чувствам го като лош сън. Не мога да забравя ракетните атаки по военните обекти близо до нашата къща“, разказва синът на Абу Омар ал-Тимими.
„Баща ми работеше във фабрика за производство на артилерийски снаряди преди инвазията и беше член на партията Баас, както всички негови колеги. След инвазията той беше уволнен от работата си съгласно закона за дебаатификацията. През 2005 г. баща ми, заедно с много други от нашия регион, се присъединиха към групи, които се нарекоха съпротива, и той се би с американската армия в продължение на две години“ добавя той.
„След това се присъедини към силите на пробуждането, отчасти за да избегне преследването от правителствените сили за сигурност“, казва мъжът.
Абу Омар ал-Тимими оставя с тях до края на 2011 г., когато тези сили са разпуснати. След това се присъединява към други съпротивителни групи, но накрая се включва в Ислямска държава.
„Той беше арестуван в нашата къща, когато силите за сигурност задържаха приятеля му и той ги заведе при баща ми. Той беше осъден на доживотен затвор, след като беше жестоко измъчван и принуден да подпише самопризнание, без дори да го прочете или да знае какво пише. Той беше член на групировката „Ислямска държава“, но го осъдиха за престъпления, които не е извършил. Обжалвахме присъдата на баща ми преди три години, заради изтезанията. Намалиха го от доживотен затвор на 15 години“, допълва синът му. „За мен може би баща ми беше прав в началото, за да се присъедини към съпротивата, за да се бори с американските нашественици, тъй като загуби работата си. Вярваме, че нахлуването на САЩ е най-опасното нещо, което се е случило на Ирак. Но никога не съм го подкрепял да се присъедини към радикалните ислямски групи.“
Изгонен от Саддам – Саад ал Муталиби
Саад ал Муталиби е член на градското правителство на Багдад и бивш старши помощник на Нури ал-Малики, министър-председател на Ирак между 2006 г. и 2014 г., а по-късно и вицепрезидент.
„Бях осъден на смърт през 1981 г., но успях да избягам, така че бях бежанец в много страни. Започнах тази част от живота си в Иран, след което дойдох в Лондон и работех като IT“, разказва той. „Спомням си как се разхождах из Хайд парк, когато статуята (на Саддам) падна. Имах наистина смесени чувства. Бях обиден, че чужди армии нахлуват в Ирак, но в същото време се чувствах като милиони иракчани, изпитах облекчение, че Саддам си отива.“
„Като цяло, не мисля, че иракският народ или държавата Ирак биха се отървали от Саддам Хюсеин и семейството му, ако не беше международната коалиция“, на мнение е той. „Наистина си спомням годините на режима на Саддам Хюсеин, всички кланета и страдания, които той причини на народа на Ирак и моето семейство. Така че не съжалявах и много хора, които познавам, не съжаляваха, че Саддам си беше отишъл.“
Саад ал Муталиби се връща в Ирак в началото на 2005 година. „Беше много емоционално“, признава той.
„В началото, когато влязох в Багдад, бях изненадан от размера на разрушенията, дори дърветата бяха тъжни, не бяха зелени, навсякъде беше покрит с прах. Това беше моята страна, бях щастлив, но разочарован, беше наистина смесено чувство“, казва мъжът. „Нещото, което наистина ме разстрои, беше, че видях автомобил на американската армия със знак „стойте назад 100 метра“. Помислих си как тези хора ще помогнат в изграждането на Ирак, когато казват, че иракчаните трябва да стоят на 100 метра от тях. Няма спор за това, трябва да е имало по-добри начини да се отървем от Саддам и по-добри начини да спасим нацията, това не беше правилният начин да се направи.“
„Не мисля, че има семейство в Ирак, което да не е било засегнато нито от американците, нито от Саддам, нито от Ислямска държава, нито от Ал Кайда, нито от някоя от тези фракции. Определено семейството ми беше засегнато, не най-близкото ми семейство, а братовчеди и близки роднини. Аз самият имах някои ужасни преживявания, но някак си оживях“, признава той. Бях само на няколко метра от кола бомба, чудото на кола между мен и бомбата блокира основния удар на експлозията. Друг път имаше опит за отвличане и пак взрив.“
„Това е дилема, наистина. С цялото страдание, болка, разрушение, загуба на милиарди долари и прахосването на богатството на Ирак, дори след всичко това, аз все още имам надежда за бъдещето. Значи струваше ли си? За жалост – да“, казва Саад ал Муталиби.
Културно унищожение – Лума Яс ал-Дури
След като е работила във всички отдели на музея в Ирак, Лума Яс ал-Дури е била ръководител на образователния отдел по време на инвазията, когато безценната колекция е била разграбена, докато американските войски стоят отвън.
„Имам ужасни спомени от първите дни на нашествието. Моят квартал беше бомбардиран през цялото време, защото съдържа няколко важни правителствени обекта, включително щаба на иракските военновъздушни сили, който беше много близо до дома ми“, разказва тя. „Звукът от въздушните удари е с мен и досега. Наблизо имаше и офиси на иракското разузнаване и други секретни звена в средата на жилищните райони. Така че всички бяха ужасени да не бъдат атакувани от американски самолети.“
„В началото на войната, когато въздушните удари и ракетите бяха най-голямата опасност, прекарвахме нощите си, криейки се в убежища, а през деня търсехме по-безопасни места за престой на запад или на север от Багдад“, спомня си Лума Яс ал-Дури. „Наистина тези бяха кошмарни дни, които ни караха да се борим само за да останем живи. Това беше основната ни цел, но и много се притеснявах от евентуално разграбване на музея.“
Тя работи в музия цели 18 години: „Зсяко парче, защото моята работа беше да обяснявам подробностите и историята им на посетителите. Така че за мен всеки от тях беше като едно от децата ми, не можех да забравя нито едно от тях.“
„Преди инвазията служителите на музея са решили да опаковат всички антики в дървени кутии и да ги прехвърлят в основната складова зона, за да избегнат щети от въздушни удари или грабежи. Само асирийската зала не беше опакована, защото в нея има много големи и тежки антики“, разказва тя. „Живея наблизо, така че когато видях първия видеоклип по телевизията на хора, които плячкосват музея, се свързах с нашия директор, „г-н Дони“, Джордж Юхана. Той говори с американските военни, но те казаха, че нямат заповеди да защитават музея.“
През май 2003 г.Лума Яс ал-Дури решава да се върне вътре.
„Видяхме ужасни щети по всички каси, по всички зали, след което открихме, че са влезли в основния склад и са откраднали уникални и изключително ценни вещи“, твърди тя. „Това означаваше, че крадците трябва да са били много професионални и специализирани в нашата работа. Започнахме да плачем, докато американските бронирани машини стояха до портата на музея. Те не го предотвратиха, нито спряха някой да влезе и да открадне всичко, а когато г-н Дони спореше с тях, те просто казаха: „Нямахме заповеди да правим това.“
Археологията беше силно повредена в цялата страна, тъй като повечето пазачи на исторически обекти напуснаха постовете си. Разграбването на иракския музей е най-сериозният организиран грабеж на културно наследство в историята и е извършено с помощта на американската армия.
