Георги Димитров е първият комунистически лидер на България от 1946 до 1949 г. Димитров ръководи Комунистическия интернационал от 1934 до 1943 г. Той е теоретик на капитализма, който разширява идеите на Ленин, твърдeйки, че фашизмът е диктатурата на най-реакционните елементи на финансовия капитализъм.

Ранен живот

Димитров е роден в село Ковачевци, област Перник. Той е първото от осем деца на родители бежанци от Османска Македония с майка от Банско и баща от Разлог. Майка му Парашкева Досева е била християнка-протестантка. Дори семейството му понякога е описвано като протестантско. Местят се в Радомир, а след това в София. Димитров се обучава като композитор и става активен участник в работническото движение в българската столица.

Кариера

Димитров се присъединява към Българската социалдемократическа работническа партия през 1902 г., а през 1903 г. следва Димитър Благоев и неговото крило, като създава Социалдемократическата работническа партия на България. Тази партия се превръща в Българска комунистическа партия през 1919 г., когато се присъединява към болшевизма и Коминтерна.

От 1904 до 1923 г. е секретар на Федерацията на профсъюзите. През 1915 г., по време на Първата световна война, е избран за народен представител и се противопоставя на гласуването на нов военен кредит, като лежи в затвора до 1917 г.

През юни 1923 г., когато министър-председателят Александър Стамболийски е свален чрез държавен преврат, комунистическите съюзници на Стамболийски, които първоначално не са склонни да се намесят, организират въстание срещу Александър Цанков. Димитров поема ръководството на революционната дейност и цяла седмица успява да устои на потисничеството.

Той и ръководството бягат в Югославия и получават задочна смъртна присъда. Под различни псевдоними той живее в Съветския съюз до 1929 г., когато се премества в Германия, където е назначен да ръководи централноевропейската секция на Коминтерна

.

Лайпцигският процес

През 1932 г. Димитров е назначен за генерален секретар на Световния комитет против войната и фашизма на мястото на Вили Мюнценберг. През 1933 г. той е арестуван в Берлин за предполагаемо съучастие в подпалването на Райхстага. Известно е, че Димитров решава да откаже адвокат и да се защитава срещу своите нацистки обвинители, главно Херман Гьоринг, използвайки процеса като възможност да защити идеологията на комунизма.

Лидер на България

През 1946 г. Димитров се завръща в България след 22 години изгнание и става лидер на комунистическата партия. След настъпването на неприкритото комунистическо управление през 1946 г. Димитров наследява Кимон Георгиев като министър-председател. Димитров започва преговори с Йосип Броз Тито за създаване на Федерация на южните славяни.

Идеята довежда до Бледското споразумение от 1947 г., подписано от Димитров и Тито, което призовава за премахване на граничните бариери, уреждане на бъдещ митнически съюз и едностранно опрощаване на Югославия от българските военни репарации.

България приема учители от Югославия

Предварителният план за федерацията включва присъединяването на Благоевградска област („Пиринска Македония“) към Социалистическа република Македония и връщането на Западните покрайнини от Сърбия към България.

България приема учители от Югославия, които преподават македонски език в училищата в Пиринска Македония и издава заповед българите от Благоевградска област да заявят македонско самосъзнание.

Скоро обаче между Тито и Димитров се появяват разногласия както по отношение на бъдещата съвместна държава, така и по отношение на македонския въпрос. Докато Димитров предвижда държава, в която Югославия и България ще бъдат поставени на равни начала и Македония ще бъде повече или по-малко прикрепена към България, Тито вижда България като седма република в разширена Югославия, строго управлявана от Белград.

Различията им се простират и до националния характер на македонците – докато Димитров ги смята за издънка на българите, Тито ги смята за самостоятелна нация, която няма нищо общо с българите. Така първоначалната толерантност към македонизирането на Пиринска Македония постепенно прераства в откровена тревога.

До януари 1948 г. плановете на Тито и Димитров се превръщат в пречка за стремежите на Сталин за пълен контрол над новия Източен блок. Сталин кани Тито и Димитров в Москва. Димитров приема поканата, но Тито отказва и вместо него изпраща своя близък съратник Едвард Кардел.

Идеите за Балканска федерация и Обединена Македония са изоставени, македонските учители са изгонени и преподаването на македонски език в цялата провинция е прекратено. Въпреки последиците, Югославия не променя позицията си за отказ от български военни репарации, както е определено в Бледското споразумение.

Смърт

Димитров умира на 2 юли 1949 г. в санаториума „Барвиха“ край Москва. Нарастващите спекулации, че е бил отровен, така и не са потвърдени, въпреки че здравето му се влошава рязко именно при посещението в Москва. Привържениците на теорията за отравянето твърдят, че Сталин не харесва идеята на Димитров за „Балканска федерация“ и близостта му с Тито. Държава, състояща се от Югославия и България, би била твърде голяма и независима, за да бъде контролирана от Москва.

Знае се, че Димитров и хората от обкръжението му са страдали от тежка форма на алкохолизъм. След смъртта му съветските медици съобщават, че той е починал от сърдечна недостатъчност и цироза. МВР обаче взема решение и косата и мозъкът на Димитров са изследвани. В тях е открит живак много над обичайната доза за нормални процеси.

Ден след смъртта на Вожда Министерският съвет решава тялото на Георги Димитров да бъде балсамирано и поставено в мавзолей. Тялото е балсамирано в Москва и превозено с влак до София, където е изложено в специално изграден мавзолей, който е завършен за рекордните шест
дни.

Противниците на теорията за убийство твърдят, че Димитров е бил най-вярното „куче“ на Сталин и той не е имал реална причина да го убие.

Източник: TimeNote/Превод: SafeNews