Още с първия ден на новия парламент темата за държавната охрана от Национална служба за охрана (НСО) отново изплува – стара, но упорито нерешена. В центъра на спора е въпросът докъде се простира правото на депутати и политически фигури да ползват охрана и държавен ресурс, и кога това право се превръща в привилегия без срок.

С години фигури като Бойко Борисов и Делян Пеевски разчитат на охрана от НСО, а в миналото такъв ресурс използваше и Ахмед Доган. Формално законът допуска това – но само при наличие на конкретна заплаха. На практика обаче често се стига до продължителна защита без ясно публично обяснение защо тя остава в сила с години.

По закон безусловна охрана получават единствено президентът, председателят на Народното събрание и министър-председателят

За всички останали решението се взема от тричленна комисия, включваща ръководителя на НСО, председателя на ДАНС и главния секретар на МВР. Именно тази комисия е подложена на сериозна критика от бившия директор на службата Димитър Владимиров, според когото сигналите за заплаха трябва да се проверяват бързо, а при липса на доказателства – охраната да се прекратява, вместо да се превръща в „вечен абонамент“.

Опит за промяна беше направен от Продължаваме промяната – Демократична България, които предложиха депутатите да отпаднат от обхвата на НСО. Идеята беше ясна – ако има заплаха, защита да се осигурява от МВР, както за всички останали граждани. Законопроектът дори мина на първо четене, но след прегласуване и обрат в позицията на Има такъв народ не събра мнозинство и остана в историята като пореден неуспешен опит.

Казусите около Бойко Борисов и Делян Пеевски продължават да бъдат най-често даваните примери

При Борисов охраната е свързана със стари заплахи, включително от Сретен Йосич, но въпросът защо тя остава години след това остава без ясен отговор. При Пеевски също се говори за риск, но конкретните данни са класифицирани, което автоматично затваря темата за обществен контрол.

Проблемът не е само политически, а и финансов. Критици изчисляват, че охраната на отделни фигури струва милиони левове годишно – средства, които биха могли да бъдат насочени към обществени услуги. Това допълнително изостря общественото недоволство, особено в контекст на икономически натиск и социални проблеми.

Историята с Ахмед Доган показва, че подобни практики могат да продължат десетилетия. Охраната му е била спирана и възстановявана в зависимост от оценката на риска, което само подчертава колко разтегливо може да бъде понятието „заплаха“.

В крайна сметка темата остава отворена и неудобна. Между реалната нужда от защита и удобството на властта стои една комисия, чиито решения рядко се обясняват публично. А докато това не се промени, съмнението ще продължава да расте – заедно с усещането, че някои правила важат повече за едни, отколкото за други.

Източник: bTV