За по-малко от година украинската кампанията с дронове обърна руската петролна империя с краката нагоре. Някога символ на индустриална непобедимост, третата по големина рафинерийна система в света сега се изтощава. Повече от половината от 38-те руски рафинерии са ударени, а анализаторите смятат, че до 12% от общия рафинериен капацитет е бил изваден от строя в различни моменти. Реакцията на Кремъл беше драстична – шестмесечна забрана за износ на бензин, за да се потуши вътрешният недостиг. Така бяха жертвани милиарди приходи за политическо спокойствие.

Това беше немислимото, превърнато в реалност – петролна суперсила, внезапно бедна на гориво. Всеки ремонт разкриваше нови слабости. Всеки правителствен указ задълбочаваше зависимостта. Това, което започна като тактическа война срещу инфраструктурата, се превърна в изпитание за институциите. Беше разкрит тихият разпад на петродържава, изградена върху контрол, а не върху адаптивност.

За Югоизточна Азия това не е далечна европейска притча. Това е огледало – поглед към това как енергийната несигурност, някога представяна като северна криза, би могла също толкова лесно да определи бъдещето на АСЕАН /Асоциацията на страните от Югоизточна Азия/.

Количествено определяне на уязвимостта на АСЕАН

Числата разказват собствена история. Изкопаемите горива – въглища, петрол и газ – все още осигуряват близо 80% от първичното енергийно търсене на АСЕАН. Малайзия остава износител, но съседите ѝ са далеч по-застрашени. Тайланд и Филипините внасят над 90% от суровия си петрол, докато нарастващото търсене на Индонезия и Виетнам постоянно изпреварва вътрешното предлагане.

Взети заедно, сметката за внос на енергия на АСЕАН надхвърля 150 милиарда щатски долара годишно – число, което се увеличава всеки път, когато световните цени се повишат. Както през 2022 г., когато петролните шокове изтощиха чуждестранните резерви и увеличиха фискалните дефицити в региона. Всеки скок в цените на суровия петрол Brent представлява повече за потребителите. Това е изтичане на капитал в регионален мащаб. Пари, които биха могли да изградят електропреносни мрежи, да финансират иновации или да гарантират енергийна независимост.

Енергийни войни и институционална нестабилност

Кризата с рафинерията в Русия предлага непоколебим урок за структурната нестабилност. Огромната ѝ мрежа, проектирана в съветската епоха за обем, а не за гъвкавост, се оказа поправима, но крехка. Всяка атака и прибързано рестартиране ерозира както стоманата, така и доверието.

За да поддържа реда, Москва наложи ценови контрол, квоти за горива и ad-hoc постановления, като ефективно национализира риска и парализира иновациите. Системата се задържа за сметка на гъвкавостта. Стабилността, наложена от бюрокрацията, сега е неразличима от стагнацията.

За АСЕАН опасността се крие в по-тихата форма на същата болест. Малайзия и Индонезия харчат милиарди годишно за субсидии за горива – често надвишаващи 1,5% от БВП. Тези средства, отклонени от модернизация на мрежата или възобновяеми енергийни източници, създават нарастваща годишна инвестиционна дупка от приблизително 70 милиарда щатски долара спрямо 100-те милиарда, необходими на АСЕАН, за да постигне целите си за чиста енергия. Както в Москва, така и в Манила контролът се маскира като сигурност. Резултатът е отложен колапс.

Геополитика във всеки тръбопровод

Енергията днес не просто се търгува – тя се използва като оръжие. Санкциите, застрахователните премии и ударите с дронове са се превърнали в новия препъни камък на държавното изкуство.

Малайзия, разположена на брега на Малакския проток – каналът за една трета от световната търговия със суров петрол, знае много добре това. Прекъсванията от Черно море до Персийския залив се отразяват през пристанищата на Куала Лумпур и бункерните терминали на Сингапур. Енергийният неутралитет е избледняваща илюзия – средният път на АСЕАН сега трябва да бъде път на стратегическа гъвкавост, а не на пасивно необвързване.

Войната в Украйна прекрои повече от фронтовите линии. Тя предефинира какво означава енергиен суверенитет. Тя показа, че инфраструктурата без иновации е уязвимост, която чака да бъде разкрита.

Устойчивост чрез диверсификация

Диверсификацията вече не е зелен стремеж, а геополитически императив. Планът на Малайзия за производство на устойчиво авиационно гориво (SAF) до 2027 г. сигнализира за обръщане към иновациите. Устойчивостта обаче не може да се изгражда изолирано.

Енергийната мрежа на АСЕАН (APG) предлага най-осезаемия път напред – визия за споделена устойчивост чрез взаимосвързаност. Напредъкът обаче е спрял. В момента съществуват само осем трансгранични връзки с ограничена търговия с електроенергия. Една напълно реализирана енергийна мрежа би могла да позволи до 20% от регионалната енергия да преминава през границите до 2035 г., превръщайки националните уязвимости в колективна сила.

Например, 300-гигаватовият потенциал на офшорната вятърна енергия на Виетнам един ден би могъл да захранва индустриалната мрежа на Сингапур или производствените зони на Тайланд. Това може да се случи, ако кабелите, доверието и политическата воля се съгласуват. В такова бъдеще енергията престава да бъде игра с нулев резултат. Тя се превръща в архитектурата на споделения суверенитет на АСЕАН.

Финансовата логика на прехода

Енергийният преход, в крайна сметка, е фискална дисциплина. Субсидиите за горива са политическа захар – сладка, пристрастяваща и разяждаща. Всеки долар, похарчен за задържане на ниски цени на бензиностанциите, е капитал, лишен от достъп до мрежите, батериите и възобновяемите енергийни източници, които биха осигурили независимост.

Пренасочени чрез зелени облигации, смесено финансиране и регионални пазари на въглеродни емисии, същите тези средства биха могли да привлекат 1 трилион щатски долара частен капитал, който сега обикаля преходния сектор на Азия. Урокът от Русия е недвусмислен – когато държавите консолидират контрола си в името на стабилността, те отблъскват както иновациите, така и инвестициите. Устойчивостта не се постановява – тя се финансира.

Тихото предупреждение

Деградацията на руската петролна система не е колапс в кинематографичния смисъл. Това е бавно гниене на институциите, неспособни да се развиват. За Малайзия и АСЕАН това е предварителен преглед на това, което се случва, когато политическият комфорт изпревари структурните реформи.

Енергийната сигурност днес изисква преоткриване – по-малко субсидии, повече интеграция; по-малко силози, повече доверие; по-малко укази, повече пазари. Кладенците на XX век пресъхват – буквално, институционално и идеологически.

Във войните на XXI век победителите няма да бъдат тези с най-дълбоките резерви, а тези с най-широка устойчивост. И в това отношение бъдещето на АСЕАН ще зависи не от това какво извлича, а от това колко бързо се адаптира.

MalayMail  /Превод:SafeNews