София не е обикновен град. Това е едно от най-старите постоянно обитавани места на света. Древен град от значение за траки, келти, елини. Грамаден за времето си римски център. „Моят Рим“ на Константин Велики. Град на светци и императори. На амфитеатри и дворци. Ключова средновековна крепост със стратегическо значение за българския контрол над Поморавието и Македония. Град, който нееднократно носи на управителите си титлата севастократор, втора по ранг след царската. Градът с една от най-старите и внушителни базилики, носеща името на Божията Премъдрост – Света София.

Та същият този град – древен, християнски, императорски попада в няколко-вековното владение на Ислямска Държава. Да, същата по смисъл като тази днес, като ИДИЛ, защото Османската империя не е някаква ранномодерна „Турция“, както често някои хора си я представят, ами всъщност обединеният, ислямски Халифат. Нейната политическа идентичност се основава на претенцията за наследяване на ислямската държава на Мохамед. Подчертавам – на ислямската държава, както ИДИЛ днес. И тя е точно такава – мохамеданска теокрация, практикуваща пълно господство на Шариата и правна сегрегация на религиозен принцип. За нас християните това е чисто и просто – мракът. В този мрак се намира София, както и цяла България, векове наред.

През тези няколко века градът изпуска възможността да се възползва от онова, което се случва на свободните християнски градове през Ренесанса и ранномодерния период. Онова, което става и в протестантски Амстердам, и в католически Краков, и в православен Твер – а именно градът да засияе по свой, собствен, местен облик и подобие. С катедрали, базилики или „собори“. И то най-хубавите, построени някога. Вместо това тук се издигат минарета, символи на Шариатския мрак, в който се намира България. Старите храмове, като самата Света Неделя, са насилствено обърнати в джамии, които дори не се поддържат особено и към 19ти век буквално се разпадат. Нагледен образ на самата разлагаща се, ислямска държава, в която се намират.

Затова освобождението на София не е просто етап на още един национален проект от 19-ти век, като при унгарците, поляците, чехите, хърватите и тн. Тук е по-различно, по-значимо. Защото не се освобождаваме от друг християнски народ или империя, с когото да имаме само етнически различия. Освобождаваме се от разлагащия се труп на последния Халифат, от мрака на Мохамеданизма. От това светините ти да бъдат обръщани на поругани, изчегъртани от стенописите си, рушащи се джамии. От унижението владетелият ти да се нарича султан и да управлява по силата на едно лъжеучение, отричащо Божията същност на Христос. От това да си в един цивилизационен ареал с Мека и Медина, в подчинено им положение.

Затова за мен, а вярвам и за останалите християни, освобождението на София на този ден преди 147 години носи много повече от само етно-национална радост. То носи светлината, след стотици години мрак. Дано същият този мрак, който в момента агресивно превзема западните столици, никога не се завърне тук.

Честит празник!

„Света София“ през 1878 г. и днес: