Когато агресията измести думите…Късата памет има продължителни подледици

Помните ли думите на Маргарет Тачър: „Ако народът се усеща като част от една велика нация и е готов да има волята да я запази такава, тогава ние наистина ще сме велика нация и ще продължим да бъдем такава и за в бъдеще“.

В последните десетилетия мнозина български политици си позволяваха да дърпат точно тази струнка – нашето хилядолетно присъствие на Балканите, България е държавата, спомогнала за разпространението на Кирилицата, страната, отгледала изключителни герои.

Мнозина съвременни политици залагат на патриотичната кауза като на последен пристан за собствената си реализация. Видяхме възхода и падението на няколко патриотични политически формации, бяхме свидетели на арогантността на един техен лидер, който успя да обедини гласовете на майките на деца със специални потребности срещу себе си при нечувана отдалеченост от човешката болка.

Преди дни станахме свидетели на хулигански прояви от страна на обществени личности към фасадата на сградата на ЕК в София.

И всички тези прояви се представят на фона на добронамереността за запазване на българщината. Не, не може да обединим тези изцепки към всички патриотични формации, но театралната академия още помни името на друг политик, който се изявяваше геройски преди избори.

Как стоят нещата в практически план?

Не е благозвучно, да не кажем – не е реалистично да говориш за величието на цялата нация и да си пренебрежително циничен към тези, които имат нужда от подкрепа и в отчаянието си са доведени до крайност. Когато майките на болни деца, които са 24/7 с тях, са изправени пред необходимостта да протестират, значи нещо е дълбоко сбъркано в цялостната политика, в човеколюбието и в представата за държавност.

Не е фотогенично да раздаваш юмруци предизборно, но … да оставим тези истории на забравата на миналото.

Днес репертоарът е друг. Когато едни политици и общественици загърбят силата на словото и се облегнат на силата на хлапащината, значи нещата вървят към трагичност. Независимо дали ще се скрият зад завесата на имунитетите или ще поемат последствията от действията си.
Когато една нация забрави за своите истински лидери, отстоявали нейните интереси, когато сегашните й водещи лица започнат да се питат от къде изгрява слънцето – нещо трябва да се промени, иначе величието й ще отиде към заник.

Дали?

Защо нито един политик не си спомни, че сградата на ЕК в София е построена на мястото на къщата на държавника ни Стефан Стамболов?

Защо нямаше нито една инициатива там да има почетен знак, паметна плоча, която да напомня и на българските, и на европейските управители за този държавник?

Нима паметта ни е толкова къса?

„Надявамсе, че след зимата на недоволството ще дойде и зимата на здравия разум“, беше казала Маргарет Тачър.

Дали?

Весела Веселинова за SafeNews